Андреа Камиллери - Двойният мъртвец

— Имаш ли карта на провинцията?

— Ще намеря.

Когато Фацио му я донесе, той я погледна за момент, а после каза:

— Ще ти подхвърля някакви трохи, ако това е утеха за теб, че на базата на сведенията, които ми даде Чичо Албанезе, мъртвият, който трябва да бъде идентифициран, със сигурност се е въртял между Бианконара и Маринела.

Фацио го погледна недоумяващо:

— И какво от това?

Комисарят се засегна.

— Как какво от това? Това свива доста периметъра на разследването!

— Комисарю, ама как, след като куцо и сакато във Вигата знае, че въпросното течение идва откъм Бианконара! Аз никога не бих отишъл чак до Фела, за да търся сведения за него!

— Съгласен съм, но сега поне сме наясно, че се касае само за пет селища, които трябва да се проверят.

— Пет?

— Да, пет! Ела да ги преброиш на картата.

— Комисарю, селищата са осем. Към тези пет трябва да добавите Спигонела, Триказе и Белависта.

Монталбано приведе глава над картата и пак я повдигна.

— Тази карта е от миналата година. Как така не са отбелязани на нея?

— Защото са селища, построени незаконно.

— Какви ти селища! Четири къщи на кръст…

Фацио го прекъсна, като поклати глава отрицателно.

— Не, господин комисар. Истински селища са. Собствениците на тези къщи плащат данъците си в най-близката община. Имат канализация, вода, ток, телефон. И всяка година тези селища стават все по-големи. Тъй като се знае много добре, че къщите им никога няма да бъдат бутнати, защото никой политик не иска да загуби гласоподаватели. Добре ли се изразих? След това нещата се оправят с по някоя глоба за незаконно строителство, с която постройките се узаконяват, и така всички заживяват щастливи и доволни. Да не говорим за вилите и по-малките къщички, построени по плажа! Четири или пет от тях дори имат нещо като частни пристани.

— Изчезвай! — заповяда му ядосаният Монталбано.

— Комисарю, имайте предвид, че вината не е моя — каза Фацио, излизайки.

В късния следобед се получиха две телефонни обаждания, предназначени да развалят още повече и без това лошото му настроение. Първото беше от Ливия, която му каза, че не е успяла да си пусне няколко дни от отпуската. Второто — от Якопело, асистента на Паскуано.

— Комисарю… — започна шепнешком. — Вие ли сте?

— Да, аз съм — каза Монталбано, снижавайки инстинктивно гласа си.

Изглеждаха като двама съзаклятници.

— Извинете ме, че ви говоря така, но не искам колегите да ме чуят. Искам да ви кажа, че доктор Мистрета тази сутрин предварително извърши аутопсията и според него се касае за удавяне. Това означава, че няма да поиска да се направят онези анализи, за които говореше доктор Паскуано. Опитах се да го убедя, но без никакъв успех. Ако се бяхте обзаложили с мен, щяхте да спечелите.

Ами сега? Как да задвижи нещата официално? Докладната записка на онази дървена глава Мистрета, изключвайки убийството, затваряше вратите пред всяко едно възможно разследване. А комисарят не разполагаше дори със заявление за изчезнал човек. Нямаше нищо, на което да се опре. В момента този мъртвец беше un nuddru ammiscatu cu nenti — нула, смесена с нищо. Но както Елиът 8 8 Томас Стърнз Елиът (1888–1965) — бележит американски писател. — Б.пр. пише в четвъртата част — „Смърт във вода“, от поемата си „Пустата земя“ по отношение на Флеб, финикийския удавник: „Езичник или пък евреин, / ти, който въртиш колелото и гледаш по посоката на вятъра, / помисли за Флеб…“ 9 9 Превод от англ. Георги Рупчев. — Б.пр. , той щеше да продължи да мисли за този мъртвец без име. Щеше да го приеме като почетен ангажимент, защото в една студена ранна утрин самият мъртвец беше дошъл да го потърси.

Времето да похапне беше дошло. Да, но къде? Комисарят получи потвърждение, че неговият свят беше започнал да рухва, около месец след срещата на Г-8, когато в края на едно превъзходно ядене Калоджеро, собственик, готвач и сервитьор в гостилница „Сан Калоджеро“, му съобщи, че въпреки нежеланието си се оттегля.

— Шегуваш ли се, Кало?

— Не, комисарю. Както знаете, имам два байпаса и съм на седемдесет и три лазарника. Докторът ми каза да спра да работя.

— А аз?! — беше се изплъзнало от устата на Монталбано.

Изведнъж се почувства нещастен като персонаж от любимите романи на народа, като прелъстената и изоставената, изгонена от вкъщи със заченатото в грях дете в утробата си, като малката кибритопродавачка под снега, като сирачето, което търси сред боклуците нещо за ядене…