Агата Кристи - Трупът в библиотеката

— О! Разбирам. А дали мисис Джеферсън е някъде тук?

— Госпожата се качи преди малко в стаята си, сър. Каза, че отива да спи.

Сър Хенри огледа фоайето, надникна и в салона за танци. Във фоайето Хюго Маклейн решаваше кръстословица. Изглежда доста го затрудняваше, защото бе смръщил чело. В залата за танци Джози смело се усмихваше в лицето на възпълен, изпотен мъж, докато пъргавите й крака се стараеха да избягнат неговите тромави настъпвания. На мъжа очевидно му бе много приятно. Реймънд, грациозен и отегчен, танцуваше с анемична девойка с огромен нос, тъмнокафява коса и скъпа, но изключително неподходяща рокля.

Сър Хенри си каза: „А сега е време за сън“ , и се отправи към горните етажи.

Беше три сутринта. Вятърът беше утихнал. Луната огряваше спокойното море.

В стаята на Конуей Джеферсън не се чуваше друг звук, освен неговото собствено дишане. Той спеше полуизправен върху възглавниците.

Нямаше дори и полъх на бриз, но завесите на прозореца се раздвижиха… Не се чуваше никакъв шум. За миг завесите се разтвориха и на лунната светлина се открои силуетът на човешка фигура. После те се затвориха. Всичко бе тихо, но в стаята вече имаше още един човек.

Тъмната сянка на пришълеца се прокрадваше все по-близо до леглото. Тежкото дишане, идващо оттам, продължаваше равномерно.

Не се чуваше никакъв шум, по-точно почти никакъв шум. Един палец и показалец се приготвиха да стиснат тънка кожа. В другата ръка бе приготвена спринцовка.

И тогава, изведнъж, от тъмните сенки в стаята се появи ръка, която стисна в желязна хватка ръката със спринцовката, протегна се друга ръка и здраво сграбчи тайнствения похитител.

В стаята прозвуча тих, лишен от чувство глас, гласът на закона:

— Спрете! Дайте ми тази спринцовка!

Лампата бе запалена и от своите възглавници Конуей Джеферсън мрачно изгледа убиеца на Руби Кийн.

Конуей Джеферсън бе поканил в своя апартамент всички участници в разследването. Имаше шампанско, разменяха се любезности, но накрая любопитството победи.

Пръв не издържа сър Хенри Клидъринг.

— Ще вляза в ролята на Уотсън, верния спътник на Шерлок Холмс, мис Марпъл. Искам да науча повече за вашите методи.

Главният инспектор Харпър не остана по-назад:

— А аз искам да знам в кой момент се досетихте за пръв път?

Дойде ред и на полковник Мелчет:

— Боже мой, отново постигнахте успех и за пореден път дадохте добър урок на полицията! Разкажете ни всичко от игла до конец.

Мис Марпъл приглади червеникавокафявата коприна на своята най-хубава вечерна рокля. Тя се изчерви и се усмихна с притеснен вид.

— Страхувам се, че моите „методи“, както сър Хенри се изрази, са ужасно аматьорски. Знаете ли, истината е, че повечето хора — в това число и полицаите — са прекалено доверчиви за този жесток и зъл свят. Те са готови да вярват на почти всичко, което им се казва. Аз никога не вярвам. Трябва да ви кажа, че никога не се доверявам на това, което ми се казва. Винаги се опитвам сама да проверя дали всичко се потвърждава.

— Точно такъв е и научният подход — каза сър Хенри.

— Да, но много зависи как се прилага — вметна полковник Мелчет.

Мис Марпъл продължи:

— В този случай още от самото начало някои неща бяха приети за верни, без да се отсяват твърденията от чистите факти. А фактите, така както аз ги определих за себе си, бяха следните: жертвата бе съвсем младо момиче, което е имало навика да си гризе ноктите и зъбите й бяха леко изхвръкнали — зъбите на малките момиченца често стърчат, освен ако не се коригират със специални скоби (а децата пък ги свалят веднага, щом се изплъзнат от родителския поглед.) Но аз се отклоних от темата. Докъде бях стигнала? О, да — докато оглеждах мъртвото момиче, изпитах огромно съжаление, защото винаги е много тъжно, когато нечий млад живот бъде прекъснат насилствено. Мислех, че който и да е бил извършителят на това злостно убийство, едно е сигурно — той е жестока, безмилостна личност. Разбира се, фактът, че беше намерена в библиотеката на полковник Бантри — случаят твърде много напомняше сюжет на криминален роман — беше много объркващ, дори бих казала — невероятен. В действителност този факт въобще не се вместваше в порядъка на останалите събития. Това, което толкова ни обърка бе, че този факт бе извън замисъла на убиеца. Действителният план е бил трупът на убитото момиче да бъде подхвърлен в дома на клетия Базил Блейк — много по-вероятен извършител на това гнусно престъпление. Постъпката на Блейк — да пренесе тялото в библиотеката на полковника, значително е забавила развоя на събитията и със сигурност е била повод за силно притеснение и раздразнение за истинския убиец. Виждате ли, сметката на убиеца е била много проста. Щом трупът бъде открит в неговата къща, Базил Блейк е щял да бъде първият заподозрян и най-вероятен извършител на престъплението. След съответната проверка в Дейнмът следствието е щяло да установи, че той познава Руби Кийн, а след това, че в момента се е обвързал с друго момиче, и са щели да решат, че Руби е дошла да го изнудва или нещо от този род, и че той я е удушил в пристъп на ярост. Просто едно обикновено мерзко престъпление — такова престъпление аз наричам „престъпление а ла нощен клуб“! — На това място тя се усмихна. — Но, както много често се случва в живота, всичко се обърква , и интересът на следствието прекалено бързо бе фокусиран върху семейството на мистър Конуей Джеферсън. Това се оказа изключително неприятно за една определена личност . Както вече казах, аз съм изключително подозрителна. Моят племенник Реймънд много често ми казва — на шега, разбира се, и винаги с най-добри чувства — че моят мозък работи като сифон на кухненска мивка . Твърди, че мозъкът на повечето викторианци бил от този тип. На това мога само да отговаря, че ако действително е така, то хората от викторианската епоха са познавали отлично човешката природа. Та, както казах, този мой нехигиеничен — или точно обратното — прекалено хигиеничен ум, веднага се насочи към финансовата страна на нещата. Имаше двама души, които печелеха от смъртта на момичето — това не можеше да се отрече. Петдесет хиляди лири са много пари — особено когато си във финансово затруднение, какъвто беше случаят и с двамата. Разбира се, те изглеждаха много приятни, симпатични хора, почти невероятно беше някой от тях да е убиецът. Но човек никога не може да бъде абсолютно сигурен, не е ли така? Например, младата мисис Джеферсън — всички я харесваха. Но на всички стана ясно, че през това лято тя се бе променила, че се бе отегчила от досегашния си начин на живот, живот на пълна зависимост от нейния свекър. Тя е знаела от лекаря, че мистър Джеферсън няма да живее още дълго — така че е можела още малко да потърпи — моля да извините грубостта ми, за да бъде по-точна — би могла да потърпи, ако не се беше появила Руби Кийн. Мисис Джеферсън е силно привързана към своя син, а някои жени твърдо вярват, че всяко престъпление, извършено в името на децата им, е морално оправдано. В селото на няколко пъти съм се натъквала на подобно поведение: „Вижте, госпожице, туй е заради малката Дейзи, не разбирате ли?“ — казват, като че ли това е причина, която може да извини и най-съмнителното поведение. За мен това е недостоен начин на мислене.