Морин Джонсон - Мистерия в “Елингам”

— Не — каза Стиви, като се постара възражението й да прозвучи твърдо.

Нямаше представа дали е редно да се дават бакшиши на шофьора на училищния микробус. Точно този въпрос не бе проучила.

— Добре ли си? — попита баща й.

— Да — отвърна тя и се подпря на един от куфарите. — Толкова е… красиво.

— Да, не може да се отрече.

Една голяма количка за голф се приближи и спря до тях. Човекът вътре ги поздрави. Беше по-млад от шофьора на микробуса, на около трийсет години, мускулест, облечен в износени шорти и поло с логото на „Елингам“. Родителите й харесваха такъв тип спретнати хора, затова Стиви се поотпусна.

— Стефани Бел? — каза мъжът.

— Стиви — поправи го тя.

— Аз съм Марк Парсънс. Мениджър на имота. Ще те настаня в „Минерва“. Хубава къща.

Семейство Бел натовариха багажа на количката и се качиха. Джърмейн и родителите й се качиха в друга количка и потеглиха в обратната посока.

— Всички искат в „Минерва“ — добави Марк, когато Джърмейнови се отдалечиха, — тя е най-хубавата къща.

Между горичките се виеха алеи, застлани с каменни плочи. Докато се плъзгаха в сенките на дърветата, Стиви и родителите й гледаха мълчаливо и с възхищение училищните сгради. Някои бяха големи, със зидария от камъни и червени тухли, готически арки и кули в ъглите. Някои бяха с голи фасади, други — покрити с плътна завеса от бръшлян, сякаш бяха дар за боговете на гората. Мястото не приличаше на кварталната гимназия, в която бе учила. То бе сериозна институция на знанието.

Гръцки и римски статуи от бял камък стояха самотно насред полянките.

— Някой е пазарувал от градинския център — отбеляза баща й.

— О, не — отвърна Марк, докато минаваха покрай група статуи. Очите им гледаха празно, но израженията им бяха съсредоточени. Приличаха на комитет, който се кани да вземе важно решение. — Съвсем истински са. Струват цяло състояние, а са оставени на открито.

Статуите като че ли бяха прекалено много. Може би някой трябваше да каже на Алберт Елингам, че няма да е зле да престане да купува статуи. Но когато си богат и известен, помисли си Стиви, можеш да правиш каквото искаш в своята планинска бърлога.

Количката за голф спря пред ниска, но запомняща се постройка, чиито стени бяха иззидани с червени и златисти тухли. Забелязваха се няколко секции. Тази отдясно приличаше на нормална къща, продълговатата й пристройка завършваше с кула. Цялата фасада бе завзета от пълзящи растения, които почти затуляха барелефите — лица в основата на покрива и над прозорците. Вратата бе яркосиня и зееше отворена, пускайки вътре ветреца и мухите.

Стиви и родителите й влязоха в нещо като обща стая. Подът бе каменен, край огромната камина бяха наредени люлеещи се столове. Вътре бе студено и сумрачно и се долавяше миризма на пепел. Червените тапети на изпъкнали шарки създаваха леко клаустрофобична атмосфера. Върху главата на лос на една от стените лежеше корона от декоративни лампички. До камината висеше хамак, подът бе отрупан с възглавнички. Имаше и яркочервен фотьойл, захабен, но явно доста удобен, и широка маса от масивно дърво. На плота бяха оставени кутия и разни джунджурийки като тези, дето се лепят по албуми. От стената до вратата стърчаха осем големи парчета дърво. Бяха дълги над двайсет сантиметра, очевидно не служеха за закачалки. Стиви докосна едно от тях с връхчето на показалеца си, сякаш се питаше: „Какво пък е това?“.

— Здравейте!

Стиви се извърна и видя от кухненската част да излиза жена, стиснала кафена чаша. Беше дребна, мускулеста, със слънчев загар и остригана почти до кожа глава. Предмишниците й бяха покрити с татуировки на цветя. Носеше раздърпана фланелка с надпис „Правя разкопки“ и шорти, под които се показваха здрави космати крака.

— Стефани? — попита жената.

— Стиви — направи отново корекция тя.

— Доктор Нел Пиксуел — каза жената и се ръкува с всички членове на семейството. — Наричайте ме Пикс. Аз съм икономката на къща „Минерва“.

Стиви се загледа в дребните предмети до кутията. Не бяха какви да е, а зъби. Много, много зъби. Тук. На масата. Дали бяха истински, или не, Стиви не можеше да определи, а и едва ли това имаше някакво значение. Маса, отрупана със зъби, си е маса, отрупана със зъби.

— Добре ли пътувахте? — попита Пикс и започна да прибира чевръсто зъбите в отделенията на кутията.

(Чат, каза един от тях, удряйки се в пластмаса. Чат.)

— Съжалявам, тъкмо подреждах. Много рано пристигате…

(Чат, каза един кътник.)