Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

Хари кимна бавно.

— Навярно Лени е бил наясно от самото начало, че един ден войната, която води от бункера си, ще бъде изгубена. И тогава ще има само едно решение: куршум в главата.

— Възможно е — Торд си погледна часовника. — Има ли друго?

— Чувал ли си за стилометричен анализ на писмо?

— Да. Опит да идентифицираш пишещия по стиловите характеристики на текста му. След скандала с фалита на „Енрон“ няколкостотин хиляди имейла станаха обществено достояние и изследователите в областта на стилометрията използваха достъпния корпус, за да направят проучвания с какъв успех ще идентифицират подателя. Регистрираха между осемдесет и деветдесет процента успеваемост.

След като Торд излезе, Хари набра редакция „Криминални“ във „Ве Ге“.

— Обажда се Хари Хуле. Може ли да говоря с Мона До?

— Отдавна не сме се чували, Хари — отвърна познат глас: един от по-възрастните журналисти. — Щеше да е напълно възможно, ако Мона не беше изчезнала. От няколко дни никаква я няма.

— Как така?

— Изпрати ни есемес, че излиза в кратък отпуск и телефонът й ще бъде изключен. Разумно решение През последната година това момиче се скъса от работа. Редакторът обаче малко се ядоса, защото тя не поиска разрешение, а само изпрати два-три реда и си би камшика. Ех, тази днешна младеж, а, Хуле? С нещо да ти помогна?

— Няма нужда, благодаря — Хари прекрати връзката. Прикова поглед в телефона за миг. после го пусна в джоба си.

В единайсет и петнайсет Бьорн Холм беше изнамерил името на човека, внесъл револвера „Рюгер Редхок“ в Норвегия — моряк от Фаршун. В единайсет и половина Хари се чу с дъщеря му. Тя си спомняла оръжието добре, защото като малка веднъж изпуснала тежкия над килограм пистолет върху големия пръст на крака на баща си. Не знаеше обаче какво е станало с револвера.

— След като се пенсионира, татко се премести в Осло, за да е близо до мен и сестра ми. После се разболя и започна да върши разни щуротии. Например, да подарява свои вещи. Разбрахме за тези негови приумици след смъртта му. Докато разчиствахме в дома му, не открих револвера. Възможно е и него да е подарил.

— Но не знаете на кого?

— Не.

— Споменахте, че е бил болен. От същата тази болест ли почина?

— Не, отиде си от пневмония. Бързо и сравнително безболезнено, за щастие.

— Ясно. А каква всъщност беше болестта, предизвикала промени в поведението му? И при кой лекар се е лекувал?

— Там е работата, че и това не знам. Ние със сестра ми се досещахме, че му има нещо, но татко си остана със самочувствието на силен моряк. От неудобство да не го помислим за слаб криеше болестта си. Пазеше в тайна и диагнозата си, и лечението. Чак на погребението негов стар доверен приятел ми каза от какво е страдал.

— Този човек знае ли името на лекуващия го лекар?

— Едва ли. Татко споменал само каква болест са му открили, но без подробности.

— А именно?

Хари записа наименованието. Прикова поглед в думата. Гръцко название — изключение в медицинската терминология, където цари латинска хегемония.

— Благодаря ви — завърши разговора той.

— Сигурен съм — заяви на висок глас Хари в спалнята.

— Мотив? — попита Ракел и се сгуши в него.

— В основата му е синдромът на Отело. Водеща движеща сила е не ревността, а амбицията.

— Пак ли този ваш Отело? Прогнозират минус петнайсет през нощта. Дали да не затворим прозореца?

— Не съм сигурен.

— Не си сигурен дали да затворим прозореца, но си сигурен кой е архитектът зад вампиристките убийства?

— Да.

— И ти липсва само онази дреболия, наречена доказателства?

— Да — Хари я притегли по-близо до себе си. — Точно затова ми трябва самопризнание.

— Помоли Катрине Брат да привика въпросния човек на разпит.

— Нали ти казвам, Белман не дава никой да припари до случая.

— Тогава какво ще правиш?

Хари се вторачи в тавана. Усещаше топлината от тялото й. Щеше ли да му е достатъчна? Или по-добре да затворят прозореца?

— Лично ще го разпитам. Ще го подложа на разпит, без да се усети.

— Като юрист си позволявам да ти напомня, че неофициално признание, дадено на четири очи, има нулева доказателствена стойност.

— Ами ще се погрижа да не съм единственият, чул въпросното признание.

Столе Ауне се обърна и взе телефона. Видя кой го търси и натисна „приеми“.

— Ало?

— Мислех, че спиш — прозвуча хрипкавият глас на Хари.

— И въпреки това реши да ми се обадиш?