Мануэль Монтальбан - Южни морета

— Бар „Жу-жу“.

Тази колиба беше истински пример за пестене на ток, защото хабеше толкова малко електрическа енергия, че не се виждаха и мухите, накацали по „разнообразните мезета“ и саламите от кучешко месо. Баскът и хлебарката ядяха сандвичи на една ъглова маса.

— Може ли?

Седна, преди още да са реагирали.

— Идвам от името на ЕТА.

Мъжът и жената се спогледаха. Той беше едър и тъмен, с мощна челюст и брадичка като черна четка. Тя беше бяла, пълничка женичка с изрусени къдрици, които зле прикриваха занемарените кестеняви корени на косата.

— Научихме, че за да се изфукаш, си се представял за терорист и не одобряваме това.

— Какво?…

— Преструваш се, че си терорист, за да спиш с дамички като тази. Разбрахме това и си вече в списъка. Знаеш какво значи това, нали? Давам ти два часа, да си стегнеш куфарите. И внимавай, за да не избухнат в ръцете ти.

Карвальо се отпусна на облегалката на стола, за да се отвори сакото му и баскът да види пистолета, който се подаваше от колана на панталоните. Той се бе изправил и гледаше ту слисаната бяла женичка, ту Карвальо.

— Два часа — потвърди нетърпеливо детективът.

— Да вървим.

— Ти ще вървиш, тя остава. Искате ли да тръгнете с този побойник терорист?

— Аз не знаех…

— Не ви съветвам. Ако се държи добре, нищо няма да му се случи. Но ако отново си послужи с измама, не ви съветвам да сте с него, когато решим да го ликвидираме.

Мъжът излезе иззад масата.

— Плати този отвратителен сандвич, преди да тръгнеш. Остави дрехите на жената, тя после ще се качи да си ги прибере.

— Така съм дошла.

— По-добре. Тогава вземи останалото за спомен.

Карвальо не се обърна, за да го проследи с поглед. Половината работа беше приключена. Двадесет и пет хиляди песети. Трябваше да спечели и другите двадесет и пет хиляди. Жената седеше, парализирана от страх, на мръсния стол.

— Не се страхувайте. Нищо лошо няма да ви се случи. Отдавна знаем всичко за него. Прави го за трети или четвърти път. Не е лошо момче, но прекалено много обича леглото.

— Колко съм била глупава!

— Не. Струва ми се, че добре направихте, че си позволихте малко почивка. На мъжа ви ще се отрази много добре.

— Ще ме изгони. А децата? Дъщерите ми!

— Как така ще ви изгони? Кой ще му прави сметките? Кой ще му гледа децата? Кой ще чисти къщата? Кой ще ходи до Сарагоса за брашно? Използвайте пътуванията до Сарагоса. Напуснете го отново, ако искате, но изберете по-подходящ приятел.

— Повече никога!

— Човек не трябва да се зарича.

— Съпругът ми е много добър.

— Съпрузите трябва да са добри, особено когато не са нищо повече от това.

— И е много работлив.

— Е, това е добре. Значи има много качества. Върнете се вкъщи, сигурно ви очаква.

— Откъде знаете? Откъде знаете толкова много за нас?

— Не сте ли чували за нашите осведомителни командоси? Знаем дори повече от правителството. Набелязахме го този мошеник още когато живееше във вашата къща и прикрепихме към него един от нашите.

— Нов наемател не се е настанявал във входа. Освен от сезонните работници. Но от тях все има по някой.

— Нещо такова.

— Как така знаете, че ще ме приеме? Ще дойдете ли с мен?

— Обадете му се по телефона.

Докато тя звънеше, Карвальо дояде сандвича на баска. Беше със салам, но дори не от кучешко месо. Трябва да беше от месо от мишки и гущери и вместо червен пипер, бяха сложили миниум, да не ръждяса. Тя се върна сияеща и просълзена.

— Иска да се върна. Но бързо, защото ми каза, че заедно ще отидем да вземем децата от училище. Благодаря. Много благодаря. Много съм ви признателна.

— Кажете на мъжа си да не ме забрави.

— Няма да ви забравим, мито той, вито аз. Как да си ида у дома? Страх ме е да се движа сама из този квартал.

Карвальо я изпрати до площад „Арко дел Театро“. Натовари я на едно такси; слезе в писоарите и облекчи тялото си от натрупалия се в него алкохол. Чувстваше се натежал, като натъпкан с пясък.

— Всичко съм написал. Остарявам вече. По-рано можех да издекламирам наизуст заключението и, общо взето, клиентите оставаха доволни.

Вдовицата на Стюарт Педрел беше отворила чекмеджетата на бюрото; очите й също бяха широко отворени; с молив в ръка, тя замислено се почесваше по слепоочието. Къса кестенява перука покриваше черните й коси. Тялото й, почиващо в директорското кресло, беше в дрехи, достойни за жена на висок пост, която жадува за изтощителни оргии. Прелисти доклада на Карвальо, без да го чете.