Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

— Аз ви харесвам, Данглар — каза Адамсберг, продължавайки да си драска.

— Мисля, че знам — отвърна Данглар и вдигна чашата си.

— Кажете на фотографа да се освободи за утре и го придружете. Искам снимка и точно описание на синия кръг, който вероятно ще бъде начертан нощес някъде в Париж.

— Синия кръг ли? Говорите за оная история с тебеширените кръгове около бирени капачки? „Виктор, Виктор, какъв позор, защо излязъл си от вас във този късен час?“

— Точно за това говоря, Данглар. Точно за това.

— Но това е глупаво… Какво…

Адамсберг нетърпеливо поклати глава.

— Знам, Данглар, знам. Но го направете. Моля ви. И засега не казвайте на никого.

После Адамсберг довърши скицата, която нахвърляше върху коленете си. Чуваше гласове в съседния кабинет. Приятелката на Верну започваше да говори. Тя не беше замесена в убийството на стария търговец, това бе очевидно. Единствената й грешка, но пък с последствия, бе, че достатъчно обичаше Верну или че бе достатъчно послушна, за да го покрие с лъжата си. Най-лошото за нея нямаше да е в съда, най-лошото беше сега, в този момент, когато откриваше жестокостта на любовника си.

Какво толкова бе погълнал на обяд, та сега така го болеше коремът? Изключено да си спомни. Вдигна телефона си, за да си уреди среща с психиатъра Рьоне Веркор-Лори. Утре в единайсет часа, предложи секретарката. Каза името си, Жан-Батист Адамсберг, и това му отвори вратите. Още не беше свикнал с тази форма на известност. Макар вече от доста време да й се радваше. Адамсберг имаше усещането, че няма нищо общо с публичния си образ, и това някак го раздвояваше. Но тъй като още като дете често се чувстваше като двама души, от една страна, Жан-Батист и, от друга — Адамсберг, който наблюдаваше Жан-Батист, ходеше по петите му и му се подиграваше, сега ставаха трима: Жан-Батист, Адамсберг и публичната личност Жан-Батист Адамсберг. Светата, разкъсвана от съмнения, троица. Стана, за да отиде да изпие едно кафе в съседното помещение, където имаше кафемашина, често с Маржелон отпред. Но в този момент там бяха почти всички, заедно с една жена, която вдигаше голяма шумотевица и на която Кастро търпеливо повтаряше: „Трябва да си вървите, госпожо“.

Адамсберг си взе кафе и се огледа — жената говореше с дрезгав глас, беше ядосана и някак тъжна. Явно бе, че ченгетата я изнервяха. Носеше черни дрехи. Адамсберг реши, че има глава на египтянка или въобще на нещо, от което се получават подобни великолепни изсечени и леко мрачни лица. Лица, които никога не забравяме и носим навсякъде със себе си, донякъде като лицето на малката му любима.

В момента Кастро й казваше:

— Тук не е осведомителна агенция, госпожо, хайде, вървете си вече.

Жената не беше вече млада. Адамсберг й даваше между четирийсет и пет и шейсет години. Имаше помургавели ръце с изрязани нокти, ръце на жена, прекарала живота си другаде, в търсене на нещо точно с тези ръце.

— Тогава за какво служат полицаите? — казваше жената, разтърсвайки дългите си до раменете черни коси. — Едно малко усилие, един малък съвет няма да ви убият, нали? На мен ще ми трябват десет години да го открия, докато на вас ще ви стигне един ден!

Този път Кастро загуби спокойствие.

— Оставете ме на мира с вашите глупости — извика той. — Не е регистриран като изчезнал вашият човек, нали? Нали? Така че изчезвайте оттук, не ни е това работата. Ако продължавате да вдигате врява, ще извикам шефа!

Адамсберг се бе облегнал на стената в дъното.

— Аз съм шефът — каза той, без да помръдне.

Матилд се обърна. И видя един мъж с трагично извити надолу очи, който я гледаше с необичайна нежност, мъж с риза, пъхната в панталона от едната си страна и виснала навън от другата, със слабо лице, което не пасваше на ръцете, сякаш откраднати от статуя на Роден. И като видя всичко това, Матилд разбра, че нещата от живота ще тръгнат по-добре.

Адамсберг се отлепи от стената, бутна вратата на кабинета си и й направи знак да влезе.

— Така е — призна Матилд, докато сядаше, — тук не е осведомителна агенция. Денят ми започна зле. И вчерашният, и онзиденшният. И значи един транш от седмицата ми е отишъл на кино. Дано траншът от вашата да е преминал по-добре.

— Траншът ли?

— Ами според мен понеделник, вторник и сряда правят един транш от седмицата, транш първи. Това, което се случва през транш първи, е много различно от случващото се през транш втори.

— Четвъртък, петък и събота?

— Точно. Ако се вгледаме, ще забележим, че в транш първи, общо взето, има повече сериозни изненади, казвам общо взето, докато транш втори е по-динамичен и по-забавен. Въпрос на ритъм. Който никога не се променя, за разлика от някои улици, на които имате право да паркирате в продължение на петнайсет дни и нямате право да паркирате през следващите петнайсет. Защо? За да си отпочине улицата? Да бъде поставена под угар? Мистерия. Във всеки случай седмичните траншове никога не се променят. Транш първи: проявявате интерес към нещо, вярвате в едно-друго, откривате какво ли не. Драма и антропогенно чудо. Транш втори: нищо не намирате, нищо не научавате, слаба работа от всяка гледна точка. В транш втори срещате кой ли не и какво ли не и здравата се наливате, докато транш първи е по-важен, това е очевидно. На практика транш втори няма как да го провалите или по-скоро каквото и да правите, ще е без последствия. Но ако видите сметката на транш първи, както на мен ми се случи тази седмица, лошо ви се пише. На всичкото отгоре в кръчмата сервираха свинска лопатка с леща. Лопатката с леща поначало ме хвърля в отчаяние. А насред транш първи си е чиста съсипия.