Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

— А неделята?

— Е, неделята е транш трети. Този ден се брои за цял транш, толкова е гаден. През транш трети всичко върви на провала. Съчетае ли се лопатката с леща с транш трети, не ви остава друго, освен да легнете и да мрете.

— Та за какво говорехме? — попита Адамсберг, който изпита внезапното и не неприятно усещане, че се изгубва в тази жена повече отколкото в себе си.

— За нищо не говорехме.

— А, вярно, за нищо.

— Сетих се — каза Матилд. — Понеже моят транш първи беше почти провален, като минавах покрай управлението ви, си помислих, че провален-непровален, нищо не ми пречи да си опитам късмета. Но както виждате, да се опиташ да спасиш транш първи в края му звучи добре, но не се получава. При вас как беше?

— Прилично — призна Адамсберг.

— Ако можехте да видите моя транш първи от миналата седмица! Беше страхотен.

— Кое му беше страхотното?

— Не може да се разкаже така, би трябвало да си погледна бележките. Както и да е, утре започва транш втори, ще мога да му поотпусна края.

— Аз утре отивам на психиатър. Това добро начало ли е за транш втори?

— Господи, за вас ли? — възкликна Матилд. — Не, ама че съм идиотка, не е възможно. Мисля си, че ако вие имате например манията да опикавате всички фенери на левия тротоар, ще си кажете: „Да става каквото ще и бог да пази фенерите и левите тротоари“, но няма да идете при психиатъра да го питате защо го правите. Фу, ама че много дрънкам. Сама себе си уморявам.

Матилд взе една от цигарите на комисаря, като каза: „Може ли?“ — и откъсна филтъра.

— Може би отивате при психиатъра заради човека със сините кръгове — додаде тя. — Не ме гледайте така, не съм ви шпионирала. Изрезките от вестниците си стоят там, под крака на лампата ви, та се питам…

— Вярно — призна Адамсберг. — Заради него е. Вие защо дойдохте в управлението?

— Търся един тип, когото не познавам.

— Като не го познавате, защо го търсите?

— Защото не го познавам, ама че въпрос!

— Естествено — каза Адамсберг.

— Следях една жена на улицата, обаче я изгубих от поглед. Тогава се заседях в едно кафене и там срещнах слепия хубавец. Толкова хора има по тротоарите, направо да не повярваш. Не знаеш накъде да се обърнеш, би трябвало всички да следиш, ако искаш да свършиш работа. Поговорихме си със слепия хубавец, нямам представа за какво, трябва да погледна в бележките си, и в края на краищата този човек ми хареса. Обикновено, когато някой ми е харесал, не се безпокоя, тъй като съм сигурна, че ще го срещна отново. Но не и в случая. Миналия месец отчетох двайсет и осем проследявания и девет засади. Изписах два бележника и половина. Доста километри можеш да навъртиш за толкова време. Обаче не, няма и помен от следа от слепия. Подобен провал трудно се преглъща. Казва се Шарл Рейер и само това знам за него. Я ми кажете, вие постоянно ли си драскате?

— Постоянно.

— Предполагам, че човек не може да види какво си драскате.

— Така е. Не може.

— Забавно е, като се завъртите на стола. Левият ви профил е грапав, а десният ви е мекичък. Значи когато искате да смутите заподозрения, се обръщате на тази страна, а когато искате да го трогнете — на другата.

Адамсберг се усмихна.

— А ако непрекъснато се въртя ту насам, ту натам?

— Тогава вече напълно ще го изкарате от равновесие. Няма да знае в рая ли е, или в ада.

Матилд се разсмя. После отново стана сериозна.

— Е не — каза тя, — много дрънкам. Срам ме хваща. „Матилд, ти говориш каквото ти дойде наум.“ Така ми казва един приятел философ. „Вярно, отговарям му, а как да говоря каквото не ми идва наум?“

— Ами хайде да опитаме — предложи Адамсберг. — Не ви идва наум да ми кажете дали работите нещо.

— Няма да ми повярвате. Името ми е Матилд Форестие.

Адамсберг прибра молива в джоба си.

— Матилд Форестие — повтори той. — Значи вие сте прочутата океанографка… Така ли?

— Така, но това да не ви пречи да си драскате. И аз знам кой сте, прочетох името ви на вратата, а името ви всички го знаят. Но това не ми пречи да говоря каквото ми дойде наум, и то в разгара на транш първи.

— Ако открия слепия хубавец, ще ви уведомя.

— Защо? На кого искате да доставите удоволствие? — попита Матилд подозрително. — На мен или на известната океанографка, за която пишат във вестниците?

— Нито на една от двете. На жената, която поканих в кабинета си.

— Така става — каза Матилд.

Поседя малко безмълвно, сякаш се чудеше какво да предприеме. Адамсберг бе извадил цигара и лист хартия. Не, нямаше да забрави тази жена, този къс красота от един разпадащ се свят. Бе неспособен да предвиди какви ще са следващите й думи.