Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

— И все пак вярвате, че виждате разни неща по хората, вярвате, че виждате хлебарки по устните им, вярвате, че впечатленията ви са откровения, понеже са ваши, и вярвате, че от хората блика гной, а това не е вярно. Истината е, и тя също е банална и безинтересна, че всички хора са способни на омраза и че на всеки може да му изгори бушонът и да извърши убийство. Сигурен съм. Всички мъже могат да изнасилват и убиват и всички жени могат да режат крака като онази от улица „Гей-Люсак“ миналия месец. Зависи от това какво си преживял и колко желаеш да затънеш в тинята и да увлечеш и други с теб. Не е необходимо да си гноясал по рождение, за да искаш да взривиш земята заради погнусата си от живота.

— Предупредих ви, Данглар — каза Адамсберг, като повдигна вежди и спря да си драска, — че след историята с кучето ще ме сметнете за отвратителен.

— По-скоро опасен — изръмжа Данглар. — Не е хубаво да се мислите за толкова велик.

— Няма нищо велико в това да виждаш как пълзят хлебарките. Не го правя нарочно. Дори ми тежи. Нито веднъж не съм сбъркал за някого, винаги познавам дали е прав или легнал, дали е тъжен, умен, неискрен, разстроен, безразличен, опасен, стеснителен, разбирате ли, нито веднъж! Едва ли си представяте колко е мъчително. Понякога, когато започвам да съзирам края от самото начало, се моля някой да ме изненада. В живота ми са се случвали, така да се каже, само начала и винаги съм бил изпълнен с надежда. Обаче съвсем скоро краят се е очертавал пред очите ми като в слаб филм, в който отгатвате кой в кого ще се влюби и кой ще претърпи катастрофа. Тогава все пак доглеждате филма, но ви е ужасно скучно.

— Да приемем, че имате силна интуиция — каза Данглар. — Готов съм да ви призная полицейския нюх. Но дори с него нямате право да си служите, прекалено рисковано е, прекалено непочтено. Не, дори след двайсет години човек не може да познава другите.

Адамсберг опря брадичка на дланта си. Очите му заблестяха зад цигарения дим.

— Отнемете ми това познание, Данглар, отървете ме от него, само това искам.

— Хората не са буболечки — продължи Данглар.

— Не са. Аз харесвам хората и не ми пука за буболечките. Обаче и буболечките имат право на живот.

— Вярно — съгласи се Данглар.

— Допускали ли сте съдебна грешка, Данглар?

— Чели сте досието ми, нали? — попита Данглар и изгледа накриво Адамсберг, който пушеше и си драскаше.

— Ако ви кажа, че не съм, ще ме упрекнете, че си играя на магьосник. Но не съм го чел. Та какво се случи?

— Имаше обир в една бижутерия. Бях напълно убеден, че девойката, която работеше там, е съучастничка. Просто беше очевидно. Държането й, фактът, че криеше нещо, а и полицейският ми нюх, нали така? Дадоха й три години, а след два месеца тя се самоуби в килията си по доста ужасен начин. Съвсем малко след това се разбра, че е нямала нищо общо с обира. Така че сега за мен край с разните там тъпи интуиции и с вашите тъпи хлебарки по устните на девойките. От онзи ден нататък замених вътрешното убеждение с неубеденост и тънкостите с баналности.

Данглар стана.

— Чакайте малко — каза Адамсберг. — Не забравяйте да повикате сина Верну.

Адамсберг замълча. Беше смутен. Решението му зле пасваше с току-що проведения разговор. Продължи по-тихо:

— И наредете да го задържат.

— Шегувате ли се, господин комисар? — възкликна Данглар.

Адамсберг захапа долната си устна.

— Приятелката му лъже. Сигурен съм, че не са били заедно на ресторант през вечерта на убийството, въпреки че версиите им съвпадат. Разпитайте ги още веднъж един след друг — колко време е минало от първото до второто ястие? Имало ли е китарист в салона? Къде е била поставена бутилката вино — в дясната или в лявата страна на масата? Какво вино са пили? С каква форма са били чашите? Какъв цвят е била покривката? И тъй нататък до най-дребните подробности. Ще има разминаване, ще видите. Освен това нека ви опишат чорапите на момчето. Питайте чистачката, на която плаща майка му. Трябва да липсва един чифт, този, който е носил вечерта на убийството, защото около склада е било кално заради строежа в съседство, където теренът е глинест. Младежът не е глупав, сигурно е хвърлил чорапите. Нека все пак потърсят в кофите около дома му, може да е преминал по чорапи последните метри между кофите и вратата си.

— Ако ви разбирам добре — каза Данглар, — според вас от този нещастник нещо избива?

— Боя се, че да — тихо отвърна Адамсберг.

— И какво избива?

— Жестокост.