Фред Варгас: Човекът със сините кръгове

Тъжно.

Не бяха лесни момичетата. А Данглар познаваше момичета, които го бяха премерили и отхвърлили. Направо му се ревеше понякога. Тъй или инак, знаеше, че сериозната Флоранс е права за Адамсберг, и се оставяше да го завладее чарът на този човек, от когото бе с две глави по-висок. Започваше полека да разбира, че обземащото ви неясно желание непременно да му разкажете нещо можеше да обясни защо толкова убийци му разкриваха престъпленията си в подробности, един вид погрешка. Ей така, просто за да си поговорят с Адамсберг.

Данглар, който, както казваха, добре владееше молива, рисуваше карикатури на колегите си. Поради което отлично познаваше лицата им. Мутрата на Кастро например не я беше пропуснал. Но предварително си знаеше, че няма да се залови с лицето на Адамсберг, защото в него сякаш бяха сбрани шейсет най-разнообразни и взаимно изключващи се лица. Носът бе прекалено голям, устата — прекалено крива, подвижна, несъмнено чувствена, очите трагично се извиваха надолу, костите на долната челюст изпъкваха, така че беше прекалено лесно да се направи карикатура на тази разнородна физиономия, очевидно сглобена във вехтошарница напук на всякаква що-годе класическа хармония. Можеше да се предположи, че когато Жан-Батист Адамсберг е бил създаван, в небесните складове е имало дефицит на суровини, та Бог е трябвало да остъргва дъната на собствените си шкафове и да слепва материали, които при други обстоятелства не би му хрумнало да използва. Затова пък, след като е осъзнал проблема, същият този Бог се е постарал, и то много, тъй че е успял да измайстори нещо наистина привлекателно. И Данглар, който не си спомняше някога да е виждал подобно лице, смяташе, че да го скицира с три драсвания на молива би било предателство, тъй като вместо да извлекат оригиналното, което се съдържаше в него, трите драсвания щяха просто да изличат светлината му.

Така че в този момент Данглар мислеше за онова, което Бог е намерил на дъното на шкафовете си.

— Слушате ме или заспивате? — попита Адамсберг. — Защото съм забелязал, че понякога приспивам хората. Съвсем истински. Може би защото говоря тихо или бавно, знам ли. Спомняте ли си? Бях стигнал дотам, където кучето падна в пропастта. Откачих манерката си от колана и ударих хлапето по главата. После тръгнах да търся кучето. Трябваха ми три часа, за да стигна до него. Беше мъртво, разбира се. Важното в тази история, Данглар, е очевидната жестокост на онова хлапе. Аз отдавна знаех, че нещо в него не е като света. Тогава разбрах, че било жестокост. При това имаше нормално лице. Ноздрите му не бяха прекалено широки. Хубавко момче беше, но отвсякъде му струеше жестокост. Друго не знам за него, не ме питайте, освен че осем години по-късно откачи един градски часовник и премаза бабичката, която минаваше отдолу. И че повечето предумишлени убийства изискват освен изживяна мъка, освен претърпени унижения, освен невроза, освен каквото искате, изискват жестокост, удоволствие от чуждото страдание, от молбите и агонията на другия, изключително удоволствие. Вярно, че това невинаги се забелязва, но някак долавяте, че нещо у този човек не е както трябва, че у него има нещо в повече, някакъв тумор. Понякога това е жестокостта. Разбирате ли какво искам да кажа? Тумор.

— Това противоречи на принципите ми — изрече Данглар сухо. — Не че съм чак толкова принципен, но не вярвам, че някои хора са белязани от едно или друго, като кравите с жигосаните уши, и че просто ей така, интуитивно, можеш да познаеш кой е убиецът. Знам, че това, което казвам, е банално и неинтересно, но човек се ориентира по уликите и съди според доказателствата. Усещанията за тумори ме ужасяват. Това е пътят, който води към диктатура на субективността и на съдебните грешки.

— Дръпнахте цяла реч, Данглар. Не съм казал, че си личи по лицето, казах, че е нещо чудовищно, което избликва от дъното на съществото. То е нещо като гной, Данглар. Понякога я виждам как избива на повърхността. Виждал съм я да се стича по устните на девойка, така както съм виждал хлебарка да пълзи по тази маса. Винаги усещам, когато нещо не е както трябва у някого. Може да става дума за наслада от престъплението, но може да става дума и за нещо не толкова сериозно. Някои хора излъчват просто отегчение или любовна мъка и това също се долавя, Данглар, разпознава се, разбираш кое от двете е. А когато е онова, другото, онова, свързаното с престъпленията, мисля, че и него го разпознавам.

Данглар вдигна глава и тялото му сякаш се стегна.