Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

Последния път, предишния ден, разговорът бе протекъл така:

— Смятате ли се за красив? — попита Адамсберг.

— Трудно ми е да кажа не.

— Прав сте.

— Можете ли да ми кажете защо съм тук?

— Да. Заради пастрока ви, разбира се. Казахте, че не ви е било приятно, задето спи с майка ви, нали така?

Младежът сви рамене.

— Тъй или инак, нищо не можех да направя, освен да го убия, а не съм го убил. Но е вярно, противно ми беше. Пастрокът ми приличаше на някакъв глиган. Имаше косми дори в ушите, честно, не се търпеше. На вас щеше ли да ви е приятно?

— Нямам представа. Веднъж видях майка ми с един мой съученик. Иначе тя, милата, беше по-скоро вярна на баща ми. Затворих вратата и единственото, което си помислих, бе, че момчето има зелена бенка на гърба, но може би мама не я беше забелязала.

— Не виждам аз какво общо имам — измънка младежът. — Може да сте по-смел от мене, мен какво ме засяга.

— А, не че съм по-смел. Майка ви тъжна ли ви изглежда?

— Очевидно.

— Хубаво. Много добре. Не й ходете много на гости.

След което каза на момчето, че може да си върви.

Адамсберг влезе в управлението. Засега предпочитаният му инспектор беше Адриен Данглар, един не твърде красив, но много добре облечен мъж, с увиснал корем и нисък задник, който здравата си пийваше и не изглеждаше особено надежден след четири часа следобед, понякога и преди. Но беше истински, много истински, Адамсберг още не бе намерил друга дума, с която да го определи. Данглар му беше изготвил и оставил на бюрото резюме, извлечено от досиетата на клиентите на търговеца на текстил.

— Данглар, бих искал да видя сина днес, младежа, Патрис Верну.

— Пак ли, господин комисар? Но какво искате от този нещастник?

— Защо казвате нещастник?

— Ами стеснителен е, непрекъснато си приглажда косата, сговорчив е, прави усилия да ви достави удоволствие, а докато чака в коридора, без да знае какво още ще го питате, има толкова объркан вид, че да ти дожалее. Затова казвам нещастник.

— Не сте ли забелязали и нещо друго, Данглар?

Данглар поклати глава.

— Не съм ли ви разказвал историята за големия лигав пес? — попита Адамсберг.

— Не сте. Сигурен съм, че не сте.

— След като ви я разкажа, ще ме сметнете за най-гадното ченге на земята. Няма да е зле да поседнете, аз говоря бавно, трудно ми е да бъда кратък и често си забравям мисълта. Аз съм занесен човек, Данглар. Та бях тръгнал рано от селото с намерението да прекарам деня в планината. Бях на единайсет години. Не обичам кучетата, не ги обичах и като бях малък. А онова куче, едно такова едро и разлигавено, стоеше насред пътеката и ме гледаше. Олиза ми краката, олиза ми ръцете, беше просто един глупав и симпатичен пес. Казах му: „Слушай сега, голямо куче, аз отивам надалеч, опитвам се да се изгубя и после да се намеря, можеш да дойдеш с мен, само, за бога, спри да ме лигавиш, противно ми е“. Голямото куче разбра и тръгна подире ми.

Адамсберг замълча, запали цигара и извади от джоба си къс хартия. Кръстоса крака, опря се на коляното си, за да надраска нещо, и след като хвърли поглед на колегата си, продължи:

— Може и да ви отегчавам, Данглар, обаче ми е все тая. Държа да ви разкажа историята за голямото куче. С голямото куче си говорихме през целия път за звездите на Голямата мечка и за телешките кокали, докато накрая стигнахме до една изоставена кошара. Там имаше шест момчета от едно друго село, добре ги познавах. Често се биехме. „Това твоето псе ли е?“ — попитаха ме те. „За днес да“ — отвърнах им. Най-малкият сграбчи голямото куче за дългата козина, а то беше страхливо и меко като килимче, и го затегли към ръба на скалата. „Не ми харесва твоето псе — каза той. — Много ти е тъпо псето.“ Голямото куче скимтеше, без да реагира, вярно, че беше тъпо. Хлапето го изрита в задницата и кучето падна в пропастта. Аз оставих торбата си на земята, бавно. Всичко правя бавно. Аз съм бавен човек, Данглар.

„Да, забелязах“ — за малко да каже Данглар. Занесен човек, бавен човек. Но не можеше да го каже гласно, тъй като Адамсберг бе новият му началник. Освен това изпитваше към него уважение. Като всички останали и Данглар бе подочул нещичко за разследванията на Адамсберг и като всички останали приветстваше гения му в областта на разплитането на завързаните случаи — гений, който днес му изглеждаше несъвместим с човека пред него. Сега, когато го виждаше очи в очи, беше изненадан — не само от бавните му жестове и от бавния му говор. Отначало се разочарова от дребното, мършаво и яко телосложение, в което нямаше нищо впечатляващо, от общата небрежност на човека, който дори не им се бе представил в определения час и който бе завързал една вратовръзка как да е върху развлечена риза, натикана как да е в развлечен панталон. След което очарованието започна да се покачва като ниво на река при пълноводие. В началото бе гласът му. Данглар обичаше да го слуша, гласът на Адамсберг го успокояваше и почти го приспиваше. „Действа ти като милувка“ — каза по този повод Флоранс, обаче Флоранс, нали така, беше момиче, а и отговорността за думите, които подбираше, си беше само нейна. Тогава Кастро направо изрева: „Само не казвай, че е красив“. Флоранс изпадна в недоумение. „Чакай да помисля“ — отвърна тя. Флоранс искаше да помисли. Беше съвестна девойка и винаги мислеше много, преди да заговори. В този случай не бе уверена в себе си и замънка: „Не е, но има нещо общо с грацията ли, с що ли. Ще помисля“. Колегите се бяха разсмели на усърдието на Флоранс, а Данглар каза: „Тя е права, очевидно е“. Един от младите оперативни работници, Маржелон, използва случая, за да го нарече педал. Маржелон никога не беше казвал нещо интелигентно, никога. А Данглар изпитваше потребност от интелигентност не по-малко отколкото от пиене. Този път сви рамене и през ума му прелетя мисълта, че би било добре Маржелон да е прав, тъй като си имаше много неприятности с жените и смяташе, че мъжете може би не биха били толкова придирчиви. Често чуваше да казват, че мъжете са мръсници, защото, щом преспят с някоя жена, веднага я слагат на кантара, та да я сравнят с другите жени, обаче жените бяха още по-лоши, понеже направо отказваха да легнат с вас, ако не сте им точно по мярка. Така не само ви слагат на кантара, но и не спите с никоя.