Агата Кристи: Пътник за Франкфурт

„Но щом хората ще станат добросърдечни и благосклонни, за какво се тревожиш тогава?“ — попитах го аз. А той отговори: „Ти не разбираш , Матилда. Никога няма да разбереш. Моите колеги, учените, вероятно също няма да разберат. И нито един политик няма да разбере. И така, както виждаш, рискът е прекалено голям. Всеки случай, човек трябва дълго да помисли.“ „Но нали може хората отново да се изведат от това състояние, точно както при разсмиващия газ? Искам да кажа, че може да направиш хората благосклонни само за кратко време, а после пак да станат каквито трябва — или каквито не трябва — зависи от коя страна гледаш на нещата, предполагам.“ А той отговори: „Не, разбираш ли, това ще е за постоянно. Съвсем за постоянно, защото оказва влияние на…“ и отново заговори на професионален език. Нали ти е ясно, дълги думи и цифри. Формули или молекулярни промени — нещо такова. Предполагам, че сигурно е нещо като онова, което правят с кретените. Нали знаеш, за да не са вече кретени — или им засилват или им намаляват отделянето на хормона на щитовидната жлеза. Забравих кое точно. Нещо подобно. Е, предполагам, че някъде има някоя малка хубава жлеза и ако се премахне или се изолира или се направи нещо драстично с нея — тогава хората стават постоянно…

— Постоянно благосклонни! Сигурна ли си, че това е точната дума? Благосклонност?

— Да, защото по тази причина му даде името „Бенво“.

— Питам се какво са мислели колегите му за решението да се откаже?

— Не мисля, че много от тях са знаели. Лиза, как й беше името, австрийката, тя работеше с него. Имаше и един младеж на име Ледентал или нещо такова, но той умря от туберкулоза. А за другите, които са работели с него, той говореше по-скоро като за помощници, които не са знаели какво точно прави и какво се опитва да постигне. Разбирам за какво мислиш — каза внезапно Матилда, — но не смятам, че е споделил с някого. Искам да кажа, че според мен той е унищожил формулите или бележките си или каквото и да е било там, и се е отказал от цялата идея. После получи удар и се разболя, и сега не може да говори много добре, милият. Едната му страна е парализирана. Чува доста добре. Слуша музика. Сега това е целият му живот.

— И мислиш, че е приключил с работата?

— Дори не се вижда с приятелите си. Мисля, че е болезнено за него. Винаги намира някакво извинение.

— Но е жив — каза адмирал Блънт. — Все още е жив. Имаш ли адреса му?

— Да, някъде в тефтера ми с адресите. Все още е на същото място. Някъде в Северна Шотландия. Но… о, разбери… някога той беше такъв прекрасен човек. Сега не е. Почти е мъртъв. Във всяко отношение.

— Винаги има надежда — каза адмирал Блънт. — И вяра — добави той. — Вяра.

— Предполагам и благосклонност — каза лейди Матилда.

Професор Джон Готлиб гледаше втренчено хубавата млада жена, която седеше срещу него. Той почеса ухото си с малко маймунския жест, доста характерен за него. Така или иначе той доста приличаше на маймуна. Издадена челюст и високо чело на математик, които до известна степен бяха в контраст, и дребна съсухрена фигура.

— Не всеки ден млада жена ми носи писмо от президента на Съединените щати — каза професор Готлиб. — Както и да е — добави той развеселен, — президентите невинаги знаят какво правят. За какво става въпрос? Доколкото виждам, оказва ви се доверие от най-високо място.

— Дойдох да ви попитам какво знаете или какво можете да ми кажете за нещо, наречено „Проект Бенво“.

— Вие наистина ли сте графиня Рената Зерковски?

— Формално, може би. Но повече ме познават като Мери Ан.

— Да, за това ми пишат в отделно писмо. И искате да знаете за „Проекта Бенво“. Да, имаше такова нещо. Сега то е приключено и забравено, както предполагам и човекът, който го измисли.

— Искате да кажете професор Шорам.

— Точно така. Робърт Шорам. Един от най-великите гении на нашето време. Айнщайн, Нилс Бор и някои други. Но Робърт Шорам не живя толкова, колкото трябваше. Голяма загуба за науката — какво беше казал Шекспир за лейди Макбет: „Тя трябваше да умре след това.“

— Той не е мъртъв — каза Мери Ан.

— О! Сигурна ли сте? Нищо не се чува за него дълго време.

— Инвалид е. Живее в Северна Шотландия. Парализиран е, не може да говори много добре, не може да се движи много добре. Повечето време седи и слуша музика.

— Да, представям си. Е, радвам се. Щом може да го прави, значи не е много нещастен. Иначе е доста ужасно за блестящ учен, който вече не е блестящ. Който всъщност е мъртъв в инвалиден стол.