Джон Кейс - Сянката на Бога

Гората беше притъмняла. Спускаше се здрач. Вълма от мъгла се стелеха ниско в основата на дърветата като дим. От клоните капеше дъжд. Тук-там откъм подветрената страна на камъните се виждаха снежни преспи. Миришеше на каучук.

Без да обръща внимание на всичко това, Ласитър бързо крачеше в мъртвата тишина, в която се чуваха единствено приглушените му стъпки по килима от окапали борови иглички.

Без да забележи, пътеката внезапно свърши.

Беше излязъл на гола скала, край самия бряг на морето. Ниска съборетина се бе сгушила до водата. Каменните й основи се миеха от вълните. Преди двайсетина години сигурно бе приютявала през зимата поне половин дузина лодки и канута. Днес обаче беше само сива развалина с хлътнал покрив и изпочупени прозорци.

Ласитър погледна в двете посоки по протежение на брега, надявайки се да намери някое по-подходящо скривалище, но не видя нищо. Само дъжд, който се засилваше, море, което ставаше все по-сърдито, и гора, която изглеждаше все по-мрачна.

Отиде до вратата на стоянката, отвори я и влезе.

— Мари?

Вътре вече цареше непрогледен мрак, но в следващия миг остър лъч заслепяващо се забоде в очите му.

— Джеси! — извика неволно Ласитър и сърцето му подскочи.

— Джеси! — извика и Мари. — Изгаси това веднага!

Фенерчето послушно изгасна и Ласитър отново се озова в мрак. Пред очите му плуваха светли петна. Примигваше.

— Аз му дадох фенерчето…

— Няма нищо.

Зрението му още не се бе възстановило, но малко по малко започна да различава силуети. Стойката, върху която се изтегляше лодката. Куп гърнета за лов на раци. Рибарска мрежа, окачена на стената.

— Ще се спасим ли? — загрижено попита Мари, притиснала до себе си Джеси.

— Да, мисля, че след малко всичко ще е наред — успокои я Ласитър.

— Сигурен ли си?

Защо да я лъже?

— Не. Не бих казал. Тази пътека просто няма как да се сбърка. Решат ли да тръгнат по нея… няма ли къде другаде да отидем?

Мари помисли.

— Не…

— Все трябва да има някакво място!

— Островът е малък… а и те могат да помислят, че сме заминали.

Ласитър поклати глава:

— Печката е още топла. Ще разберат, че сме тук. Или поне, че вие двамата с Джеси сте тук.

Фенерчето светна за миг и изгасна веднага.

— Джеси — прошепна Ласитър, — недей!

— Съжалявам — изчурулика момченцето.

Ласитър седна под един от счупените прозорци, недалеч от вратата, без да изпуска пушката. Мислеше за тримата мъже, които бе държал на прицел. Трябваше да убия един от тях, съжали той. Делла Торе или Грималди, Грималди или Матрака.

— Какво ще правим? — попита Мари.

— Не съм сигурен — поклати глава Ласитър.

Минутите бавно се точеха. Вятърът свистеше и под напора му гредите под покрива стенеха. Нямаше да бъде лесно да ги намерят в такава нощ, прецени Ласитър. Времето поне беше на тяхна страна. Ако Делла Торе е умен човек, щеше да се върне на сушата и да дойде пак утре. Това е единствената разумна алтернатива. После въздъхна. Може и да беше разумна, но на него самия му беше трудно да повярва в нея.

Надяваме се противно на всяка логика, помисли си той. Усещаше го, а в следващата секунда чу и гласове. Тогава разбра, че е бил прав. Първо не долови думите, а после не можа да разбере какво си казват:

— Franco? Dove sta?

Чакаше с пушката в ръка. Мари тихо седеше отсреща, притиснала Джеси.

— Не се безпокойте — прошепна Ласитър.

По покрива трополеше дъжд, а вятърът свиреше в гредите.

Мъжете вече обикаляха стоянката. Сърцето на Ласитър биеше до пръсване.

Изведнъж тъмнината бе прорязана от лъч на фенерче, който се плъзна по стените наляво и надясно, хвърляйки огромни сенки. Идваше през прозореца над главата на Ласитър. Като подплашени сърни Мари и Джеси стояха вцепенени в примката на лъча.

— Ecco!

Вратата с трясък изхвръкна от пантите си и на прага се изпречи грамадна фигура, която разчисти с небрежно замахване висящите останки. После направи крачка напред. Ласитър прошепна:

— Ей… голямо момче!

Италианецът се извърна с изръмжаване и в същия миг се чу изстрел. Куршумът се заби в лицето, удари в скулата, стрелна се хаотично през мозъка и излетя през темето. Мари неволно извика. Матрака рухна на пода и раздруса постройката.

Ласитър пусна пушката и пролази на четири крака до трупа на италианеца. Докато търсеше из джобовете му пистолета, който просто трябваше да бъде някъде там, той хвърли поглед върху лицето на мъртвеца. Там бе застинало изражение на безкрайна изненада. И точно в този момент беше ред на Ласитър да бъде изненадан.