Джон Кейс - Сянката на Бога

— Но аз не мога да повярвам, че някой ще направи подобно нещо… ще тръгне да избива толкова деца заради нищожната вероятност…

— Вярваш или не, някой го е направил. Нещо повече, същите хора са се погрижили никоя от клонираните ДНК да не оцелее. Това е причината, поради която изгарят децата — за да се премахне вероятността изцяло. Това е вид екзорсизъм. Само че с огън.

— О-о-о, я остави…

— Когато е убил Брендън, извършителят е бил заловен. Станала някаква издънка с палежа, поради която Брендън не беше изцяло изгорен — останките му бяха разпознаваеми. После го изкопаха и отново го изгориха.

— Но… това са деца. Те са… те са божии души.

— Тук не става дума за католическата църква. Говорим за „Умбра Домини“. Християни екстремисти, които бомбардират клиниките за аборт, подхващат кръстоносен поход срещу мюсюлманите в Босна и… — Ласитър вдигна ръце: — Виж, според „Умбра“ работата на доктор Барези е извращение.

— Но защо?

— Защото е обърнал Библията наопаки: Бог създал човека по свой образ и подобие, а не обратно! — По бузите й се стичаха сълзи и Ласитър разбра, че тя най-сетне е приела, че той може и да е прав. — Остави ме да ти помогна. Те няма да спрат, докато не се доберат до Джеси.

— Но как?… Ако казваш истината, как би могъл някой да помогне?

— Когато бях в армията… се занимавах с много интересна работа. — Гледаше го, сякаш беше полудял, но той продължи да разказва: — Ръководех групата за обезпечаване на прикритие към СРД.

— Какво е това?

Ласитър сви рамене:

— „Спомагателна разузнавателна дейност“. Става дума за нещо като ЦРУ, само че вършено от хора, които са в час. Както и да е… важното е, че мога да създам за теб и Джеси самоличности, в които никой никога да не се усъмни. Дори да ровят оттук до Марс, никой няма да може да ви проследи и открие. Никога! Но трябва да ми се довериш. И трябва да се махнете оттук.

— Мамо? — Джеси стоеше на прага по пижама и търкаше очички.

— Кажи, миличък? — каза Мари с глас, преливащ от любов. — Какво има?

Момченцето залитна напред, все още замаяно.

— Имах лош сън.

— О-о-о… — Мари го взе в скута си. Джеси прислони глава на рамото й. Тя го погали и го целуна: — Милият…

— Лоши хора — промърмори Джеси.

Тя го успокои и накрая го попита:

— Искаш ли да ти прочета приказка?

Джеси вдигна пълничкото си пръстче и посочи Ласитър:

— Не… той!

— Не знам дали…

— С удоволствие — прекъсна я Ласитър. — Искаш ли да се качиш на мен?

С тези думи коленичи в краката на Мари, за да може детето да го яхне през врата, погледна я, но не разгада погледа й.

— Хей! — извика Джеси, когато Ласитър стана. — Ама това е много високо!

Ласитър го хвана за крачетата и тръгна към неговата стая, като се привеждаше, за да не го удари в някоя от гредите, а Джеси се опитваше да докосне тавана. Сложи го в леглото, седна на ръба до него и тогава Джеси каза, че не иска да слуша приказка, а сам да му прочете една.

— Окей — съгласи се Ласитър, — давай!

Момчето извади изпод възглавницата си книжката и с много сериозно лице каза:

— Доктор Суус. 52 52 Тиъдър Суус Гайзъл (1904–1991), известен като доктор Суус — американски писател и илюстратор на множество детски книги. — Б.пр. — после я разтвори на първа страница, приведе главица и започна: — Една риба… — телцето му се изпъна назад: — Две риби! — после отново напред: — Червена риба! — и пак назад, но този път с нарочно глупаво изражение и широко отворени очи, вперени в тавана: — Синя риба-а-а! — След това се хвърли назад в леглото по гръб и се заля от смях.

Ласитър развързваше плоскодънката, когато Джеси извика:

— Виж, мамо — лодка!

Той се обърна натам, накъдето момчето сочеше, и вдигна поглед към хоризонта, присвил очи заради мъглата. Не забеляза обаче нищо освен все така сивото небе, скалите, боровете и тежко дишащия океан. Но… в един момент чу звук на мотор. Зрението на детето беше изумително.

— Кой е това?

Мари сложи ръка над очите си, за да види по-добре.

— Не знам — каза тя. — Не познавам тази лодка.

Ласитър изруга и отново завърза плоскодънката. Готвеха се да отидат с нея до скифа и да заминат, но сега това беше невъзможно. Непременно щяха да бъдат забелязани от хората в бялата моторница.

— Имаш ли бинокъл?

Мари кимна и взе Джеси на ръце.

— В бунгалото — каза тя и се затича. Ласитър я последва в лекия дъждец.

Бинокълът висеше на закачалка до библиотеката. Ласитър го взе и го фокусира. Лодката беше още твърде далеч, за да може да различи лицата на пътуващите в нея, но се виждаше, че са трима.