Агата Кристи - Седемте циферблата

Лорен кимна.

— Видите ли… — започна тя.

В този момент обаче в стаята влезе Джими Тесиджър.

Тук се налага да се върнем с двайсет минути назад, в мига, когато Джими Тесиджър се измъкна от пелените на съня и чу как един познат глас му говори нещо.

Все още съненият му мозък се опита безрезултатно да се справи с положението. Джими се прозина и отново се покри със завивките.

— Сър, търси ви една млада дама.

Гласът бе неумолим: можеше да повтори тези думи безброй пъти. Джими се примири с неизбежното, отвори очи и примига.

— Какво каза, Стивънс? Я повтори!

— Сър, търси ви една млада дама.

— А… — Джими започна да идва на себе си. — За какво ме търси?

— Не зная, сър.

— Да… Така е… Наистина няма как да знаеш.

Стивънс прибра един поднос, оставен на нощното шкафче.

— Ще ви донеса горещ чай, сър. Този е изстинал.

— Та смяташ, че трябва да стана и да изслушам тази дама, така ли?

Стивънс не каза нищо, но наблюдавайки гърба му, Джими отгатна отговора.

— Добре, добре. Ще я приема. Съобщи ли си името?

— Не, сър.

— Да не е случайно леля ми Джемайма? Ако е тя, изобщо няма да ставам.

— Дамата, сър, не би могла да е ничия леля, освен ако не е най-малкото дете в многочислено семейство.

— Разбирам. Млада и миловидна. Впрочем как изглежда?

— Младата дама, сър, безспорно е „comme il faut“ 4 4 Съвсем прилична (фр.). — Б.пр. , ако позволите да се изразя така.

— Изразявай се! — позволи великодушно Джими. — Френското ти произношение, Стивънс, е много добро. Поне е по-добро от моето.

— Приятно ми е да го чуя, сър. От известно време се занимавам със самоучител по френски.

— Наистина ли? Браво на теб, Стивънс.

Лакеят се усмихна удовлетворено и излезе. Джими продължи да лежи и се опита да се сети кои млади миловидни дами с външност „comme il faut“ биха могли да го посетят.

Стивънс се върна с поднос с горещ чай. Джими продължаваше да изпитва любопитство.

— Надявам се, Стивънс, че си й дал някой вестник, за да не скучае.

— Предложих й „Морнинг Пост“ и „Пънч“, сър.

Лакеят чу, че на вратата се звъни и излезе. След няколко минути се върна.

— Още една млада дама, сър.

— Какво?

— Още една млада дама. Не пожела да съобщи името си, но каза, че искала да поговори с вас по важен въпрос.

Джими го погледна.

— Много странно, Стивънс. Наистина. Я ми кажи, нощес по кое време се прибрах?

— Точно в пет сутринта, сър.

— И бях ли… В какво състояние бях?

— Леко развеселен, сър. Нищо повече. Пеехте „Властвай, Британия“.

— Виж ти! „Властвай, Британия“, значи? Не си представям как в трезво състояние ще пея такова нещо. Явно с помощта на някоя и друга чашка у мен се е пробудил задремал патриотизъм. А, сетих се, снощи бяхме в „Мъстъд енд Крес“. Не е съвсем безобидно заведение Стивънс. Чудя се дали…

— Да, сър?

— Чудя се дали под въздействието на вече споменатия стимулатор не съм пуснал във вестниците обява, че търся гувернантка или нещо от този род.

Стивънс се изкашля.

— Цели две момичета. Виж ти! Занапред ще избягвам да ходя в „Мъстъд енд Крес“. Думата „избягвам“ си я бива, Стивънс, завчера я открих в една кръстословица и ми хареса.

Както говореше, Джими започна бързо да се облича. След десет минути вече бе готов да се срещне с неканените гостенки. Отвори вратата на хола и първо видя стройно мургаво момиче, което не познаваше. Бе застанало до камината. Сетне погледът му се плъзна върху едно от големите кожени кресла и сърцето му трепна. Лорен!

Тя стана и заговори малко припряно:

— Сигурно си много изненадан, че съм тук. Наложи ми се обаче да дойда. Сега ще ти обясня всичко. Това е лейди Айлийн Брент.

— Знаят ме като Бъндъл. Бил Евърсли навярно ви е говорил за мен.

— Да, да, разбира се. Хайде да седнем и да изпием по един коктейл.

Двете момичета отклониха поканата му.

— Всъщност — продължи Джими — току-що ставам.

— Бял ме предупреди — отбеляза Бъндъл. — Казах му, че ще дойда у вас, а той рече, че няма да сте станали.

— Е, вече станах.

— Тук съм заради Джери — каза Лорен. — А сега и заради Рони…

— Защо заради Рони?

— Вчера е бил застрелян.

— Какво? — извика Джими.

Бъндъл за втори път разказа случката от предния ден. Джими я слушаше като в унес.

— Рони застрелян! Ама че история! — Седна на крайчеца на креслото, помълча минута-две, после допълни тихо и монотонно:

— Длъжен съм да ви разкажа нещо.