Мими Лат - Адвокати и престъпници

— Не ти вярвам! — извика Диксън. — Това е работа на Чарлс и аз ти обещавам, че няма да му се размине! — Клепачът му започна да играе. — Искаш ли да чуеш истината за скъпоценния си зет? Чух, че от доста време насам чука твоята най-просперираща сътрудничка Кейт Александър! — На лицето му се появи иронична усмивка. — Сега какво ще кажеш в защита на скъпия Чарлс?

Франклин пребледня и се замисли. После поклати глава, стана и пристъпи към бюрото.

— Не ти вярвам, Диксън! — В ръката му се появи някакъв документ. — Мисля, че се опитваш да отвлечеш вниманието ми от наистина важните въпроси!

Старецът очевидно е изкуфял, смаяно си помисли Диксън. А това в ръката му вероятно е проектодоговорът за обединението, който отмъкна Чарлс. Май ще е най-добре да успокоя топката, въздъхна той.

— Заседанието беше с опознавателна цел — промърмори.

Пръстът на стареца се насочи в гърдите му.

— Срещнал си се с тези влечуги зад гърба ми! Предупредих те, че не желая никакви контакти с подобни типове и все още съм на същото мнение! За съжаление обаче ти очевидно не ме уважаваш и вършиш каквото ти хрумне. По този начин ме лишаваш от избор. — В очите на Франклин се появи гневен блясък. — Съобщавам ти официално, че не можеш да разчиташ на подкрепата ми при избора на президент!

— Така ли? — скочи на крака Диксън. — Значи ще повериш скъпоценната си фирма на онзи идиот Чарлс, обръщайки гръб на собствения си син?!

— С подобен език няма да стигнеш доникъде, Диксън! — хладно го изгледа Франклин. — А що се отнася до президентския пост, спокойно можеш да забравиш, че ще направя нещо за теб!

— Скъпи татко, позволи ми да ти разясня някои прости неща от живота. — Върху лицето на Диксън изплува презрителна усмивка. — Мога да получа поста и без твоята подкрепа. Ти вече си стар, дните ти във фирмата са преброени. Защо, по дяволите, не се пенсионираш и не престанеш да ми се пречкаш в краката? От това няма полза нито за мен, нито за „Манинг & Андерсън“!

— Как смееш! — изрева Франклин. — „Манинг & Андерсън“ е моя компания, а не твоя! Контролният пакет акции е в мои ръце и това ще бъде така, докато съм жив! Само още една дума и ще те изритам в задника, независимо от факта, че си мой син!… — Замълча и изведнъж се хвана за гърдите.

— Татко! — извика Диксън и скочи да подкрепи възрастния мъж, който се олюля над дивана.

— Донеси ми вода! — прошепна Франклин и бавно се отпусна назад.

Изправен над него, Диксън се колебаеше дали трябва да помогне на баща си. Какво би станало, ако не направи нищо и го остави да умре? Не, това не е разумно. Не беше сигурен, че баща му го е посочил за единствен наследник на акционерния капитал. Ами ако го е завещал на някой като Чарлс?

Франклин успя да отвори кутийката, която измъкна от джоба си. Сложи някакво хапче под езика си, не след дълго цветът на лицето му започна да се нормализира.

Диксън си даде сметка, че ако не се раздвижи още в следващата секунда, ще изгуби и последния остатък от чувствата на баща си. Хукна към умивалника, напълни една чаша с вода и му я поднесе.

— Ето, заповядай.

Франклин отпи няколко глътки, закашля се и най-сетне успя да си поеме дъх. Хапчето очевидно започваше да действа.

— Извикай майка си — дрезгаво нареди той.

Диксън се подчини. Дали старецът усети мислите ми, запита се той, докато напускаше кабинета.

Ирен Манинг се втурна към дивана, погледна лицето на съпруга си и веднага хвана телефона. Набра 911 и каза на телефонистката, че съпругът й вероятно е получил сърдечен удар. Продиктува адреса, остави слушалката и се наведе над Франклин.

— Взе ли си хапчето?

Той само кимна с глава.

— Тогава ще лежиш спокойно, докато пристигне екипът на бърза помощ. — Седна до него, взе ръцете му в своите и нежно ги разтърка. — Ще се оправиш, Франклин… Ще се оправиш.

Скоро в далечината се чу нарастващ вой на сирена. Ирен вдигна глава към лицето на Диксън, но той гузно отмести поглед встрани.

Кейт набра вътрешния номер на Чарлс и каза, че иска да го види. Завари го зад бюрото, с вдигнати на ръба крака и чаша питие в ръка.

— Кейт! — Той свали краката си и стана да я посрещне. — Разтревожих се. Не е в стила ти да спиш по време на работа.

— Посещението при Сандра се оказа доста изтощително.

— Ще ми разкажеш ли?

— Не сега, ако нямаш нищо против.

Той сложи ръце върху раменете й, но тя внимателно се отдръпна и махна по посока на дивана.

— Нека седнем…

— Разбира се. Искаш ли едно питие?