Агата Кристи - Паяжината

Клариса бавно се преви на две и се облегна върху масата, като закри лице с ръце.

— Може ли… може ли да ми дадете малко бренди, моля ви? — помоли тя инспекторът.

— Да, разбира се — инспекторът скочи на крака. — Джоунс! — извика той. Полицаят сипа бренди в една стъклена чаша и го подаде на инспектора. Клариса беше вдигнала глава, но след това отново бързо закри лице с ръце, а после се пресегна, за да вземе брендито, което инспекторът й подаде. Отпи, закашля се и върна чашата. Полицаят Джоунс я сложи обратно на масата и пак седна, за да си води бележки.

Инспекторът погледна Клариса.

— В състояние ли сте да продължите, мисис Хейлшъм-Браун? — попита той със съчувствие.

— Да — каза Клариса и бързо го погледна. — Много сте любезен. — Тя си пое дъх и продължи своя разказ: — Човекът просто си лежеше ей там, без да помръдва. Запалих лампата и видях, че това е Оливър Костело. Мъртъв. Бях ужасена. Просто не можех… не можех да го проумея. — Тя махна към бюрото. — Не можех да разбера какво правеше той до бюрото, тършувайки из него. Всичко приличаше на някакъв противен кошмар. Бях толкова ужасена, че позвъних веднага до клуба за голф. Исках моят настойник да бъде до мен. Те дойдоха всички заедно. Помолих ги да ми помогнат и да отнесат трупа… някъде.

Инспекторът я изгледа втренчено.

— Но защо? — попита той.

Клариса отмести поглед от него.

— Защото съм страхливка — каза тя. — Една жалка страхливка. Бях ужасена, че това ще се разчуе, че ще трябва да се изправя пред съда. А също така това щеше да се отрази много лошо на съпруга ми и кариерата му. — Тя пак се обърна към инспектора. — Ако това наистина беше просто кражба с взлом, можеше и да ми се размине, но тук ставаше дума за човек, когото познавам, човек, оженил се за първата жена на Хенри… О, просто съзнавах, че няма да ми се размине.

— А може би и защото — предположи инспекторът, — мъртвият малко преди това се е опитал да ви изнудва.

— Да ме изнудва? О, това са глупости — отговори Клариса решително. — Направо е нелепо. Няма за какво да бъда изнудвана.

— Вашият иконом Елгин подочул да се споменава нещо за изнудване — рече й инспекторът.

— Не мисля, че е чул подобно нещо — отговори Клариса. — Просто не е имало как да чуе. Ако питате мен, той просто си измисля.

— Хайде пък и вие, мисис Хейлшъм-Браун — настоя инспекторът, — сериозно ли говорите, че думата „изнудване“ не е била спомената? Защо му е на вашия иконом да си измисля?

— Кълна се, че никой не е споменавал за изнудване — извика Клариса и удари по масата с ръка. — Уверявам ви… — Ръката й замръзна във въздуха и тя изведнъж се разсмя. — Ох, че глупаво! Разбира се. Точно така.

— Спомнихте ли си? — попита спокойно инспекторът.

— Всъщност не беше нищо особено — увери го Клариса. — Оливър говореше, че наемите на мебелираните къщи били абсурдно високи, а аз му казах, че ние сме изкарали страхотен късмет, защото плащаме едва четири гвинеи седмично за тази къща. И той каза: „Не мога да повярвам, Клариса. Как го постигате? Навярно с изнудване“. Тогава аз се разсмях и му рекох: „Точно така — с изнудване“. — Клариса и сега се разсмя, очевидно припомняйки си тази размяна на реплики. — Просто глупав, шеговит начин на изразяване. Ха, съвсем го бях забравила.

— Съжалявам, мисис Хейлшъм-Браун — рече инспекторът, — но просто не мога да ви повярвам.

Клариса изглеждаше изумена.

— Не можете да повярвате на кое?

— Че плащате само четири гвинеи седмично за тази къща, при това мебелирана.

— Честна дума! Вие наистина сте най-недоверчивият човек, когото познавам — каза Клариса, и отиде до бюрото. — Май не вярвате на нищо от това, което ви разказах днес. Повечето неща не мога да ги докажа, но това поне мога. Ето този път ще ви дам да се разберете!

Тя отвори едно от чекмеджетата и порови из някакви книжа.

— Вижте! — извика тя. — Не, не е това. А! Ето го! — Тя извади някакъв документ от чекмеджето и го показа на инспектора. — Това е договорът за наема на тази къща с мебелировката. Изготвен е от една адвокатска фирма, която се явява изпълнител на завещанието… и ето — четири гвинеи на седмица.

Инспекторът изглеждаше силно изненадан.

— Я, да му се не види! Странно! Наистина е странно! А аз си мислех, че струва много повече.

Клариса го дари с една очарователна усмивка.

— Не мислите ли, инспекторе, че трябва да поискате извинение? — предложи тя.

Инспекторът на свой ред също се направи на галантен, когато отговори: