Агата Кристи - Паяжината

Клариса втренчено го погледна.

— Но аз нямам никаква причина, поради която да го убивам — възрази тя. — Абсолютно никаква. — Тя се дръпна сърдито и извика: — О, знаех си, че ще реагирате точно така! Ето защо…

Клариса внезапно спря, а инспекторът се обърна към нея.

— Ето защо какво? — рязко попита той.

Тя остана замислена. Мина известно време и в държанието й настъпи видима промяна. Тя започна да говори още по-настойчиво:

— Добре тогава — заяви тя с вид на човек, който се кани да направи пълни самопризнания, — ще ви кажа защо.

— Смятам, че това би било най-разумно — каза инспекторът.

— Да — съгласи се и тя, обърна се и го поглед, на прямо. — Предполагам, че ще е най-добре да ви кажа истината — Клариса наблегна на думата „истина“.

Инспекторът се усмихна.

— Мога да ви уверя — посъветва я той, — че не е добре за вас, мисис Хейлшъм-Браун, ако разказвате на полицията куп лъжи. Най-добре ми разкажете точно какво се случи. И то от самото начало.

— Добре — обеща Клариса и седна на един стол до масичката за бридж. — О, Боже! — въздъхна после. — А се надявах, че съм го измислила страшно умно.

— По-добре човек да не се прави на голям умник — каза инспекторът и се настани с лице срещу Клариса. — И така — рече той, — какво наистина стана тази вечер?

Клариса помълча миг-два. После, гледайки инспектора право в очите, започна да говори:

— Всичко стана така, както вече ви обясних. Казах довиждане на Оливър Костело и той си тръгна, придружаван от мис Пийки. Нямах никаква представа, че ще се връща отново и все още не мога да проумея защо го е направил.

Тя млъкна, очевидно опитвайки се да си спомни какво се беше случило след това.

— А, да — продължи после. — Тогава съпругът ми се прибра у дома и ми каза, че му се налагало пак да излезе веднага. Той замина с колата, а аз точно затворих входната врата, заключих и пуснах веригата, когато изведнъж ми стана някак нервно.

— Нервно? — попита инспекторът с озадачен вид. — Защо?

— Ами обикновено не съм от притеснителните — каза тя прочувствено, — но тогава ми хрумна, че до този момент не бях оставала нощем сама в къщата.

Клариса направи пауза.

— Да, продължете — насърчи я инспекторът.

— Казах си да не се правя на глупачка. После си казах още: „Нали имаш телефон под ръка? Винаги можеш да позвъниш за помощ“. Сетне си рекох: „Крадците не идват по това време на вечерта. Те идват посред нощ“. Но въпреки това ми се стори, че някъде се затвори врата, а също сякаш дочух стъпки в спалнята. Затова си помислих, че ще е най-добре да се заловя за нещо.

Тя отново направи пауза и инспекторът пак я подкани:

— Да?

— Отидох в кухнята — каза Клариса — и направих сандвичи за Хенри и мистър Джоунс, когато пристигнат. Наредих ги в една чиния и ги увих във влажна салфетка, за да се запазят свежи и точно прекосявах преддверието, за да ги оставя тук, когато… — тя нарочно направи пауза, — когато наистина чух нещо.

— Къде? — попита инспекторът.

— В тази стая — каза тя. — И знаех, че този път не си въобразявам. Чух, че някой отваря и затваря чекмеджета и после изведнъж се сетих, че френските прозорци не бяха заключени. Ние никога не ги заключваме. Значи някой беше влязъл през тях.

Тя отново направи пауза.

— Продължете, мисис Хейлшъм-Браун — невъзмутимо каза инспекторът.

Клариса направи безпомощен жест.

— Не знаех какво да правя. Бях като вцепенена. Тогава си помислих: „Ами ако просто се правя на глупачка? Ако Хенри се е върнал за нещо… или пък дори сър Раулънд, или някой от другите? Каква ли глупачка щях да изляза, ако са те, а аз се кача по стълбите и позвъня на полицията от деривата.“ Затова си съставих план.

Тя пак направи пауза, а този път инспекторът прояви вече леко нетърпение, когато каза:

— Да?

— Отидох до закачалката в преддверието — бавно каза Клариса — и взех най-тежкия бастун, който успях да намеря. После влязох в библиотеката. Не запалих лампите и пипнешком стигнах до тайника. Отворих го съвсем леко и се шмугнах вътре. Мислех тихичко да открехна вратата, водеща дотук и да видя кой е в стаята. — Тя посочи тайната врата. — Ако не знаеш за нея, въобще няма и да ти хрумне, че я има.

— Да — съгласи се инспекторът. — Наистина няма.

Сега Клариса като че ли се забавляваше да играе ролята на разказвач.

— Натиснах леко дръжката — продължи тя — и подпъхнах пръсти, за да открехна вратата, която взе, че се отвори рязко и се удари в един стол. Човекът, който стоеше до бюрото, се изправи. Видях, че държи в ръка някакъв блестящ, лъскав предмет. Помислих, че е револвер. Бях ужасена. Реших, че ще стреля по мен. Затова го ударих с бастуна с всички сили и той падна.