Рекс Стаут: Червената кутия

Той тръгна към вратата. Фрост скочи на крака.

— Но… — извика той — вие ще дойдете…

Улф се обърна.

— Знаете го много добре. Но нека ви кажа нещо: ако тази хартийка носеше подписа на Алекс Мартин, щях да я хвърля в коша. Той разделя луковиците! Арчи, ще се срещнем с господин Фрост утре сутрин в единайсет и десет часа в кабинета на господин Макнейр.

Той излезе и аз чух шума от асансьора, който го отнасяше към оранжерията.

Фрост се обърна към мен със зачервено лице — от удоволствие, че е успял, или от възмущение, че Улф отлага посещението за следващия ден. Вече гледах на него като на наш клиент.

— Много съм ви задължен, господин Гудуин — каза той, като седна до мен. — Вие ме посъветвахте да не се обръщам към Мартин. Това е нещо, което няма да забравя…

— Грешите. Предложих тази стратегия, за да осигуря ново разследване и да проведа научен опит: питах се какво би го накарало да стане от фотьойла.

Взех бележника и молива си, за да стенографирам показанията на младежа.

— Още нещо, господин Фрост. Не забравяйте, че идеята за орхидеите идва от вас. Аз нямам идеи. Или поне не би трябвало да имам. Сега ми разкажете всичко за това убийство. Слушам ви.

На следващата сутрин Улф реши да отправи предизвикателство към времето — имаше чудесно мартенско слънце. Това, което го накара да излезе от къщи мрачен и ядосан, с палто, шал, ръкавици, с бастун в ръка, на краката с гети, а на главата с нещо като голямо сомбреро, беше името на Уинолд Глюкнър, което бе начело на подписите в писмото.

Този Глюкнър беше получил от Борнео четири луковици от розова орхидея Coleogyne Pandurata и се изсмя на Улф, който му предложи три хиляди долара за две от тях. Тъй като познавах Глюкнър като упорито и своенравно старче, не си представях как ще се раздели със скъпоценните си луковици, независимо от броя на разрешените от Улф загадки по негова молба, но все пак подпалих фитила.

Карах колата така, сякаш имах в ръката си чаша шампанско и се бях заклел да не разлея нито капка. Но все пак в един момент изкушението стана твърде силно: пред мен видях чудесна малка дупка с диаметър около седемдесет сантиметра, достатъчно дълбока, и се постарах да я премина с подходяща скорост. Един поглед в огледалото ми показа Улф угрижен и отчаян, вкопчен в задната седалка.

— Съжалявам, сър. Пътят е в ремонт.

Той не си направи труда да отговори. Беше бесен.

Сградата на „Бойдън Макнейр Инкорпорейтид“ изглеждаше много по-добре, отколкото бях подразбрал от разказа на Лъвлин Фрост. Той самият ни чакаше в преддверието до стълбите. Последвахме го към асансьора, който ни отведе към кабинетите и частните салони на втория етаж.

Горният етаж, също толкова елегантен, бе значително по-спокоен: без продавачки, без клиентки, без стоки.

Големият салон, в който влязохме, слизайки от асансьора, бе пълен със столове с копринена тапицерия, с пепелници на високи метални стойки, а мокетът беше дебел и тъмен на цвят. Вниманието ми се пренесе към противоположния край на стаята, където на едно канапе седяха две феи. Първата, синеока блондинка, беше толкова красива, че за миг я зяпнах с отворена уста. Другата, висока и слаба, имаше кестеняви коси и въпреки че не бе толкова ефектна, би имала всички шансове на своя страна при избора на „Мис Петдесет и втора улица“.

Русата кимна. Високата брюнетка каза:

— Здравей. Лю.

— Здравей, Хелън — отговори Лю Фрост. — До скоро!

— Видяхте ли това — попитах Улф в коридора. — Би трябвало по-често да излизате. Какво са вашите орхидеи в сравнение с подобни красавици?

В отговор той само изсумтя.

Фрост почука на последната врата вляво, отвори я и се отстрани, за да ни направи място. Стаята беше голяма, тясна и дълга. Тук елегантността беше малко пренебрегната за сметка на обзавеждането като кабинет. Усещаше се ръката на добър декоратор. Тежки завеси от жълт сатен покриваха прозорците и падаха в големи гънки на пода. Светлината се лееше от големи кристални свещници.

— Господин Ниро Улф — каза Фрост. — Господин Гудуин. Господин Макнейр.

Мъжът, седнал зад бюрото, стана и вяло подаде ръка.

— Как сте, господа? Седнете. Лю, още един стол.

Улф изглеждаше като в най-лошите си дни.

Само един поглед към столовете ми беше достатъчен, за да разбера, че трябва да действам бързо — шефът беше способен да си тръгне и по причина на нещо по-дребно от това, а не ми се искаше да го изпусна, след като бях положил толкова усилия да го домъкна дотук. С две крачки стигнах до бюрото и сграбчих фотьойла, на който Макнейр все още не беше седнал.