Татяна Полякова - Ако жените пожелаят

— По дяволите, това е непоносимо.

Гледката беше ужасяваща. Аз не умеех да завързвам вратовръзки. Всичко, с което можех да помогна в този процес, беше напрегнато да бърча чело и да повтарям:

— По-спокойно, миличък.

Най-сетне преборихме вратовръзката. Мъжът ми се усмихна доволно, аз му помогнах да си облече сакото и изтупах от рамото му една невидима прашинка.

— Ти си истинско чудо — каза той и ме целуна по носа.

Усмихнах се доволно. Последва още един последен поглед към огледалото: в профил Валера беше направо неотразим.

— Какви планове имаш за вечерта? — попита ме той.

— Канех се да ида на театър. Казват, че си надминал себе си. Това трябва да се види.

Лицето на моя любим леко се изопна. Май че бях измъдрила твърде глупав план. Разбира се, беше свинство от моя страна да му съобщавам това два часа преди спектакъла. Извърнах се бързешком и започнах да подреждам нотните листове на пианото, защото просто трябваше да му дам възможност да се опомни. И аз вярвах в мъжа си, понеже той е голяма работа. Преди няколко години му присвоиха званието „заслужил артист“ и това не беше напразно, защото, когато преброих до шестдесет и се обърнах, на лицето му сияеше най-ослепителната му усмивка.

— Много мило, че си решила да видиш спектакъла — заяви той с бодър глас и ме целуна.

Поговорихме си няколко минути за това-онова, но погледът му шареше, което означаваше, че нещата при него не бяха наред. Изпратих го до вратата и го мляснах за довиждане, а после се върнах в хола, като пътьом взех телефона. Изчаках четиридесет минути и се обадих в театъра. Там ме помолиха да почакам малко, а когато мъжът ми вдигна слушалката, аз почти през плач казах:

— Валера, извини ме, за бога, няма да мога да дойда. Страшно съжалявам… Но си изгорих тъмночервената рокля… Да, забравих ютията… И на това отгоре имаш наглостта да се шегуваш?… Не, не мога да дойда с друга рокля, а освен това настроението ми окончателно се скапа.

Затворих слушалката. Трябваше временно да скрия тъмночервената рокля — и без това след един месец Валера щеше да забрави за нея. Точно в този момент се обади Таня:

— Ти моя приятелка ли си, или не си?

— Приятелка съм ти, приятелка съм ти, ей сега ще тръгна.

Какво да правиш, съдба!

Таня ме чакаше на спирката, потропвайки с крака. Отворих вратата на колата и тя се тръшна на седалката до мен.

— Майчице, какъв студ! Искам да е лято. Дай да видя с какво си се облякла. — Разгърнах кожуха си. — Тъй си и знаех. Фуклявиш се. Сега той няма да откъсне очи от теб.

— Колко пъти съм ти казвала да си намериш приятелка, която е по-грозна от теб. А пък ти си пълна тъпанарка.

— Аз съм простосърдечен човек и нищо не мога да направя с това. Какво каза на мъжа си?

— Казах му, че съм изгорила тъмночервената си рокля.

— Наистина ли я изгори? — възкликна Таня.

— Не.

— Слава богу, роклята е хубава. В нея циците ти изглеждат висша класа и не само на мъжете, а дори и на мен ми си приискват разни неща.

По този въпрос Таня беше права: имах такъв бюст, че щом го зърнеха, седем от десет мъже дълго не можеха да си затворят устите, а останалите трима тъй си и оставаха зинали до края на живота си.

Възлюбеният на Таня ни чакаше на входа. Единствено тъмните му коси намекваха за нещо грузинско у него, а иначе беше доста трудно да бъде причислен към някаква националност. Впрочем Сан Франциско беше далеч и кой можеше да знае как изглеждаха грузинците там. Не беше възможно да се разбере какво бе открила у него Таня, но тя проявяваше толкова несломима оригиналност по всички линии, че аз отдавна бях зарязала всякакви опити да проумея каквото и да е у нея. Другият кавалер беше напълно безличен, освен това не говореше руски, блещеше се насреща ми, бръщолевеше нещо и непрекъснато се опитваше да ме хване за коляното. Един господ знаеше какво си въобразява. След половин час стана ясно, че вечерята се е провалила. Първа го разбрах аз, а сетне го схвана и Таня. Възлюбеният й говореше само на две теми: договора и моста. Отначало Таня се въртеше на стола и го гледаше особено, но сетне посърна и заяви, че от нея зависят твърде малко неща. Просто лъжеше от проклетия. След един час ние вече ситняхме към колата ми. Таня се пързаляше на високите си токчета и псуваше.

— Не, ама кажи ми, виждала ли си друг път такъв глупак? А ти не искаше да дойдеш. Такъв като него можеш в цирка да го показваш. Аз направо си смъквам гащите пред очите му, а той ми дрънка щуротии за някакъв си мост. Край, това е последният американец в живота ми.