Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

„През цялото време е била на острова.“

„Кой остров? Да не би онзи, на който живеел младият мъж?“

„Да.“

„Колко непристойно — казах аз. — Паджет ще бъде възмутен. Той никога не е харесвал Ан Бедингфийлд. Предполагам това е същият млад мъж, при когото тя първоначално възнамеряваше да отиде в Дърбан?“

„Не мисля.“

„Ако става дума за нещо, което не искате да ми кажете, не ми го казвайте“ — заявих аз, с цел да го накарам да се разприказва.

„Предполагам това е един млад мъж, когото всички ще се радваме да заловим.“

„Да не би…?“

Той кимна.

„Хари Рейбърн, известен още като Хари Лукас — това е истинското му име. Още веднъж ни се изплъзна, но скоро ще го пипнем.“

„Виж ти, виж ти“ — промърморих аз.

„Във всеки случай, не подозираме момичето в съучастничество. От нейна страна това е… просто любовно увлечение.“

Винаги съм си мислел, че Рейс е влюбен в Ан. Начинът, по който произнесе последните думи, ме накара да се почувствам сигурен в това.

„Заминала е за Бейра“ — доста припряно продължи той.

„Така ли — казах аз, като го изгледах. — Откъде знаете?“

„Тя ми писа от Булавайо — оттам се канела да се прибере у дома. Това ще е най-доброто за бедното дете.“

„Не знам защо ми се струва, че не е в Бейра“ — замислено казах аз.

„Тъкмо се канела да тръгне, когато ми писа.“

Бях озадачен. Явно някой лъжеше. Без дори да се замисля, че Ан може да е имала основателни причини за своите заблуждаващи твърдения, аз си позволих удоволствието да жегна Рейс. Той винаги е толкова самонадеян. Извадих телеграмата от джоба си и му я подадох.

„Как, тогава, ще обясните това?“ — попитах небрежно аз.

Той изглеждаше втрещен.

„Пишеше, че се кани да замине за Бейра“ — смотолеви смаяно той.

Повечето хора са на мнение, че Рейс е умен. По мое мнение обаче той е доста глупав човек. Изглежда никога не му е минавало през ума, че момичетата невинаги казват истината.

„В Кимбърли значи. Какво правят там?“ — промълви той.

„Да, това ме учуди. Бих си помислил, че мис Ан ще дойде тук, във водовъртежа на събитията, да събира материал за дописка за Дейли Бъджет .“

„Кимбърли — повтори той. Самото място изглежда го притесняваше. — Там няма какво да види — рудниците не работят“.

„Знаете какви са жените“ — многозначително казах аз.

Той поклати глава и си тръгна. Очевидно му бях дал храна за размисъл.

Току-що беше тръгнал, когато правителственият служител се появи отново.

„Надявам се да ми простите, че пак ви безпокоя, сър Юстас — извини се той. — Но има един-два въпроса, които бих желал да ви задам.“

„Разбира се, скъпи ми друже — приветливо заявих аз. — Питайте.“

„Отнася се за вашия човек…“

„Не знам нищо за него — побързах да заявя аз. — Той ми се натрапи в Лондон, открадна някои ценни документи — за което ще бъда строго мъмрен — и изчезна яко дим в Кейп Таун. Вярно е, че съм бил при Водопада по едно и също време с него, но аз бях в хотела, а той — на острова. Мога да ви уверя, че изобщо не съм го виждал през цялото време, докато бях там.“

Спрях, за да си поема дъх.

„Не ме разбрахте. Имах предвид друг.“

„Какво? Паджет? — извиках аз, искрено изненадан. — Той е с мен от осем години — човек, който заслужава пълно доверие.“

Моят събеседник се усмихна.

„Все още говорим за различни хора. Имам предвид дамата.“

„Мис Петигрю?“ — възкликнах аз.

„Да. Видели са я да излиза от магазина за местни сувенири на Аграсато.“

„За Бога! — прекъснах го аз. — Аз самият влизах в този магазин днес следобед. Можехте да попаднете на мен, когато излизам!“

Изглежда в Йоханесбург човек не може нищо да направи, без да бъде заподозрян.

„О! Но тя не за първи път ходи там — и то при доста съмнителни обстоятелства. Мога и да ви кажа — под секрет, сър Юстас — че този магазин е добре известен като място за срещи, използвано от тайната организация, която стои зад тази революция. Ето защо ще се радвам, ако споделите всичко, което ви е известно, за тази дама. Къде и как я наехте?“

„Беше ми предоставена — студено отговорих аз — от вашето собствено правителство.“

Това го съсипа напълно.

Щом стигнах в Кимбърли, веднага пратих телеграма на Сюзън. Тя пристигна с възможно най-голяма бързина, известявайки придвижването си с телеграми, изпращани по пътя. Страшно се изненадах като разбрах, че тя наистина е привързана към мен — аз си мислех, че представлявам за нея просто нещо забавно, но когато се видяхме, тя направо се хвърли на врата ми и се разхлипа.