Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

След като се поуспокоихме малко от обзелите ни чувства, седнах на леглото и й разказах всичко от игла до конец.

— Вие винаги сте подозирали полковник Рейс — замислено каза тя, когато свърших. — А аз не — до нощта, в която изчезнахте. Винаги съм го харесвала и си мислех, че той ще бъде чудесен съпруг за вас. О, Ан, скъпа, не ми се сърдете, но откъде знаете, че този ваш младеж казва истината? Вие вярвате на всяка негова дума.

— Разбира се, че му вярвам — извиках с негодувание аз.

— Но с какво толкова ви привлича той? Не виждам в него нищо особено, с изключение на доста дръзката му хубост и начина, по който ви ухажва като някой шейх от Каменната ера.

В продължение на няколко минути изливах гнева си върху Сюзън.

— Просто защото имате добър брак и сте започнали да пълнеете, вие забравяте, че може да съществува и такова нещо като романтика.

— О, но аз не пълнея, Ан. Покрай всички притеснения за вас напоследък съм станала като вейка.

— Изглеждате изключително добре охранена — хладно казах аз. — Бих казала, че сте сложили два-три килограма.

— Нито пък съм сигурна, че бракът ми е добър — меланхолично продължи Сюзън. — Кларънс ми изпращаше ужасни телеграми, с които настояваше веднага да се прибера у дома. Най-накрая престанах да отговарям и вече повече от две седмици не съм получавала нищо от него.

Боя се, че не взех твърде присърце семейните неприятности на Сюзън. Тя отлично ще се справи с Кларънс, когато му дойде времето. Насочих разговора към диамантите.

Сюзън ме погледна доста изненадано.

— Трябва да ви обясня, Ан. Виждате ли, щом започнах да изпитвам подозрение към полковник Рейс, ужасно се притесних за диамантите. Исках да остана при Водопада, в случай, че той ви е отвлякъл някъде наблизо, но не знаех какво да правя с диамантите. Страхувах се да ги държа у себе си…

Сюзън притеснено се огледа, като че ли се боеше, че стените могат да имат уши и след това зашепна разпалено в ухото ми.

— Изключително добра идея — похвалих я аз. — Поне за тогава, искам да кажа. Сега ще ни създаде известно неудобство. Какво направи сър Юстас с касите?

— Големите бяха изпратени в Кейп Таун. Паджет ми писа, преди да замина от Водопада. Беше приложил квитанцията за съхранението им. Впрочем той тръгва днес от Кейп Таун, за да се присъедини към сър Юстас в Йоханесбург.

— Разбирам — замислено казах аз. — А малките, къде са те?

— Вероятно сър Юстас ги е взел със себе си.

— Е — казах най-накрая аз, — неудобно е наистина, но пък са на сигурно място. По-добре да не правим нищо засега.

Сюзън ме погледна усмихнато.

— Не обичате бездействието, нали, Ан?

— Никак — отговорих искрено аз.

Единственото нещо, което можех да направя, беше да се сдобия с разписание и да видя в колко часа влакът на Паджет щеше да мине през Кимбърли. Установих, че щеше да пристигне в пет часа и четиридесет минути следобед на другия ден и да потегли в шест. Исках да се видя с Паджет колкото се може по-скоро и това беше добра възможност да го сторя. Положението в Ранд беше започнало сериозно да се влошава и сигурно щеше да мине доста време, преди да ми се удаде такава възможност.

Единственото нещо, което внесе оживление в ежедневието ни, беше телеграма, изпратена от Йоханесбург. Телеграма, която звучеше съвсем безобидно:

Пристигнах нормално. Всичко върви добре Ерик тук, също Юстас, но не и Гай. Засега остани там, където си. Анди.

Ерик беше нашият псевдоним за Рейс. Избрах го, защото страшно мразя това име. Явно нищо не можех да предприема, преди да се срещна с Паджет. Сюзън се зае да изпраща дълга успокоителна телеграма на Кларънс. Тя започна да става доста сантиментална към него. По свой си начин — който, разбира се, е съвсем различен от този между мен и Хари — тя наистина е привързана към Кларънс.

— Как ми се иска да беше тук, Ан — разчувствана заяви тя. — Толкова време мина, откакто не съм го виждала.

— Сложете си малко крем за лице — опитах се да я успокоя аз.

Сюзън леко намаза връхчето на очарователния си нос.

— Скоро ще имам нужда от още крем за лице — отбеляза, — а този може да се намери само в Париж. — Тя въздъхна. — Париж!

— Сюзън — казах аз, — съвсем скоро ще ви дойде до гуша от Южна Африка и приключения.

— Бих искала една наистина хубава шапка — призна замечтано Сюзън. — Искате ли да ви придружа на срещата с Паджет утре?

— Предпочитам да отида сама. Ще се притеснява повече, ако трябва да говори пред двете ни.

И така, следобед на другия ден стоях пред вратата на хотела и се опитвах да се преборя с един своенравен слънчобран, който не искаше да се разтвори, докато Сюзън лежеше кротко на леглото си с книга в ръка и кошничка плодове.