Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

„А в моята малка дупка изобщо не може да се работи.“

Знам ги „малките дупки“ на Паджет — той обикновено се настанява в най-хубавата каюта на кораба.

„Съжалявам, че капитанът не се е погрижил за теб както подобава този път — заявих саркастично аз. — Може би ще оставиш част от твоя допълнителен багаж в моята каюта?“ Сарказмът е нещо опасно при човек като Паджет. Той изведнъж грейна.

„Е, ако мога да се освободя от пишещата машина и куфара с канцеларските материали…“

Куфарът с канцеларски материали е внушителен и тежи няколко тона. Той е причина за непрестанни кавги с носачите и върховната цел на Паджет с да успее да ми го натрапи. Постоянно се препираме по този повод. Той, изглежда, смята куфара за моя специална лична собственост. Аз пък си мисля, че задачата да се грижи за него е единственото полезно нещо, което някой секретар би могъл да върши.

„Ще вземем допълнителна каюта“ — побързах да заявя аз.

Тази работа изглеждаше съвсем проста, но не и за Паджет, който обича на всяко нещо да придава при вкус на загадъчност. На следващия ден дойде при мен с изражение на средновековен заговорник.

„Нали си спомняте, че ми казахте да взема за канцелария седемнадесета каюта?“

„Е, и какво от това? Да не би куфарът с канцеларските материали да се е заклещил на вратата?“

„Вратите на всички каюти са еднакво широки — сериозно отговори Паджет. — Но ви казвам, сър Юстас, има нещо странно около тази каюта.“

В ума ми нахлуха спомени от книгата „Горната койка“, която бях чел.

„Ако искаш да кажеш, че е обитавана от духове — казах аз, — ние няма да спим там, така че не виждам какво значение има това. Духовете не се занимават с пишещи машини.“

Паджет заяви, че не става дума за духове и че в края на краищата не е успял да получи седемнадесета каюта. Разказа ми една дълга и объркана история. Явно той, някой си мистър Чичестър и някакво момиче на име Бедингфийлд едва не се сбили за тази каюта. Разбира се, спечелило момичето и по всичко личеше, че Паджет се чувства засегнат от това.

„И тринадесета, и двадесет и осма каюта са по-хубави — повтори той. — Но те не искаха и да ги погледнат.“

„Е — казах аз, като потиснах прозявката си, — ако трябва да бъдеш точен, и ти не си искал, скъпи ми Паджет.“

Той ме погледна укорително.

„Вие ми казахте седемнадесета каюта.“

Има нещо самоотвержено у Паджет.

„Скъпи ми друже — заявих раздразнено аз, — споменах седемнадесета каюта, защото случайно видях, че не е зает. Но не съм имал предвид да я отстояваш до смърт — тринадесета или двадесет и осма щяха да ни свършат същата работа.“

Той доби обиден вид.

„Има и нещо друго обаче — продължи да настоява той. — Каютата получи мис Бедингфийлд, но тази сутрин видях и Чичестър да се измъква крадешком от нея.“

Изгледах го строго.

„Ако се опитваш да забъркаш скандал около Чичестър, който е мисионер — въпреки че е отвратителна личност — и онова привлекателно дете, Ан Бедингфийлд, и думичка няма да повярвам — казах студено аз. — Ан Бедингфийлд е изключително хубаво момиче — с прекрасни крака. Бих казал, че има най-прекрасните крака на борда.“

На Паджет не се понрави моята забележка относно краката на Ан Бедингфийлд. Той е от онези хора, които никога не обръщат внимание на крака — или, ако го прави, по-скоро би умрял, отколкото да си признае. Освен това той смята, че да се възхищавам на такива неща е проява на лекомислие от моя страна. Обичам да дразня Паджет, затова заядливо продължих:

„Тъй като вече си се запознал с нея, можеш да я поканиш да вечеря на нашата маса утре вечер. Ще има бал с маски. Прочие, по-добре да отскочиш долу до бръснаря и да ми избереш някакъв маскараден костюм.“

„Ще се облечете в маскараден костюм?“ — ужасено изрече Паджет.

Виждах, че това е абсолютно несъвместимо с неговата представа за моето положение в обществото. Изглеждаше потресен и огорчен. Всъщност нямах никакво намерение да се пременям в маскараден костюм, но пълното объркване на Паджет беше твърде изкусително, за да не се възползвам от него.

„Какво искаш да кажеш? — запитах аз. — Разбира се, че ще бъда с маскараден костюм. Както и ти.“

Паджет потръпна.

„Така че слез долу до бръснаря и се погрижи за това“ — довърших аз.

„Едва ли ще има нестандартни размери“ — промърмори Паджет, като оглеждаше преценяващо фигурата ми.

Понякога Паджет, макар и несъзнателно, може да бъде изключително противен.

„И запази маса за шестима в салона — казах аз. — Ще поканим капитана, момичето с прекрасните крака, мисис Блеър…“