Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

Тази вечер танцувах няколко пъти с него. Беше чудесен танцьор. Когато танците свършиха и мислех вече да си лягам, той предложи да се разходим по палубата. Обиколихме три пъти палубата и накрая се отпуснахме в два шезлонга. Наоколо нямаше никой. Поговорихме безцелно известно време.

— Знаете ли, мис Бедингфийлд, мисля, че веднъж съм срещал баща ви. Много интересен човек в своята област, а това е област, която за мен крие голямо очарование. Макар и скромно, аз също съм работил в тази насока. Когато бях в района на Дордона…

Разговорът ни навлезе в технически подробности. Полковник Рейс не се бе похвалил напразно. Знаеше доста неща. В същото време той направи една или две необясними грешки — почти бях готова да си помисля, че са грешки на езика. Но бързо се поправяше, когато му правех бележка. Веднъж размени местата на Късния със Средния Палеолит — грешка, недопустима за всеки, който има поне малко познания по въпроса.

Беше дванадесет часа, когато се прибрах в каютата си. Все още си мислех за тези странни противоречия. Възможно ли беше той да е „зазубрил“ всичко това за случая и да не разбира нищо от археология? Поклатих глава, не съвсем убедена в това предположение.

Почти бях заспала, когато изведнъж се сепнах и приседнах на койката. В главата ми проблесна друга мисъл. Дали той не искаше да изпита мен? Не бяха ли тези малки неточности просто проверки — за да разбере дали аз наистина владея тази материя? С други думи той подозираше, че аз не съм истинската Ан Бедингфийлд. Защо?

Има какво да се каже за живота на борда на един кораб. Той е спокоен. За мое щастие посивелите ми коси ме избавят от унижението да подскачам за ябълки, да бягам нагоре-надолу по палубата с картофи и яйца и от изискващите по-големи усилия други „забавни“ игри. За мен винаги е било загадка какво удоволствие могат да изпитват хората от тези досадни занимания. На света обаче има много глупаци. И слава Богу, че ги има, стига човек да стои по-далеч от тях.

За щастие аз отлично понасям пътуването по море. Но не мога да кажа същото за бедния Паджет. Още щом навлязохме в открито море, той започна да позеленява. Предполагам, че и другият ми така наречен секретар също страда от морска болест. Във всеки случай досега не е напускал каютата си. А може би не става дума за морска болест, а за висша дипломация. Хубавото е, че той все още не е започнал да ми досажда.

Общо взето, хората на борда са жалка пасмина. Има само двама души, които играят прилично бридж и една дама с приятна външност — мисис Кларънс Блеър. Срещал съм я, разбира се, в града. Тя е една от малкото жени, която може да претендира, че има чувство за хумор. Приятно ми е да разговарям с нея и щеше да ми бъде още по-приятно, ако не беше онзи дългокрак, мълчалив глупак, който се е лепнал за нея като пиявица. Не мога да приема, че този полковник Рейс наистина е забавен. Не че не изглежда добре, но е ужасно скучен. Един от онези силни, мълчаливи мъже, по които се прехласват писателките на романи и девойките.

Гай Паджет изпълзя на палубата, след като напуснахме Мадейра и започна с глух глас да дърдори за работа. За какво, по дяволите, му трябва на човек да работи, когато се намира на борда на кораб? Вярно, бях обещал на издателите си да им предам моите „Спомени“ в началото на лятото, но какво от това? Кой, всъщност, чете спомени? Стари дами в предградията. И за какво толкова има да си спомням? Срещал съм през живота си известен брой така наречени прочути личности. С помощта на Паджет измислям за тях безинтересни анекдоти. А истината е, че Паджет е твърде честен за тази работа. Той не ми позволява да си измислям анекдоти за хората, които бих могъл да срещна, но не съм.

Опитах да бъда любезен с него.

„Все още изглеждаш твърде зле, скъпи ми приятелю — отсякох аз. — Имаш нужда да се изтегнеш в някой шезлонг на слънце. Не, нито дума повече. Работата ще трябва да почака.“

Още не изрекъл това, той започна да се тюхка за това, че нямаме допълнителна каюта.

„Във вашата каюта не може да се работи, сър Юстас. Пълна е с куфари.“

От тона му бихте могли да останете с впечатление, че куфарите са хлебарки, чието място не е там.

Обясних, че може би не му е известно, но когато човек пътува, обикновено взема със себе си няколко чифта дрехи. На устните му се появи онази едва доловима усмивка, с която посреща опитите ми да се шегувам, след което се върна отново на въпроса, който беше подхванал.