Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

Тя се прозя и заприлича на сънливо коте.

— Някакъв загубен стюард ме събуди посред нощ, за да ми върне онзи филм, който изпуснах вчера. Направи го толкова мелодраматично — провря ръка през отдушника и го пусна точно върху корема ми. За момент помислих, че е бомба.

— Ето го и вашият полковник — казах аз, когато на палубата се появи високата фигура с военна осанка на полковник Рейс.

— Полковникът не е само мой. Всъщност той твърде много се възхищава от вас, циганко. Затова не бягайте.

— Искам да вържа нещо на главата си. Ще ми бъде по-удобно, отколкото с шапка.

Измъкнах се бързо. По една или друга причина аз се чувствах неловко в присъствието на полковник Рейс. Той беше от малкото хора, които ме караха да се стеснявам.

Слязох в моята каюта да потърся някоя широка лента за панделка или шалче за глава, с което да обуздая непокорните си къдрици. Аз, разбира се, съм човек на реда и винаги подреждам нещата си по точно определен начин. Едва бях отворила чекмеджето, когато разбрах, че някой е разместил дрехите ми. Всичко беше обърнато с главата надолу и разхвърляно. Погледнах в останалите чекмеджета и малкия гардероб. И там същата история. Като че ли някой набързо и безуспешно беше търсил нещо.

Седнах мрачно на ръба на койката. Кой беше претърсвал каютата ми и какво беше търсил? Може би листчето с надрасканите по него цифри и думи? Поклатих недоволно глава. То със сигурност беше вече нещо минало. Но какво друго, биха търсили?

Трябваше ми време да помисля. Събитията от изминалата нощ, макар и вълнуващи, не бяха допринесли с нищо за изясняване на загадката. Кой беше младият мъж, който бе нахълтал така внезапно в каютата ми? Не го бях виждала на борда преди това — нито на палубата, нито в салона. Дали беше член на екипажа, или пък пътник? Кой го беше ранил? Защо го беше ранил? И с какво, за бога, каюта номер 17, привличаше такова голямо внимание? Всичко беше толкова загадъчно, но нямаше съмнение, че на борда Килморден Касъл се случваха доста странни неща.

Преброих на пръсти хората, които трябваше да наблюдавам.

Без да смятам моя нощен посетител, когото си обещах да открия, преди да е свършил денят, аз се спрях на следните личности, които си струваше да държа под око.

1) Сър Юстас Педлър. Той беше собственик на Мил Хаус и присъствието му на борда на Килморден Касъл изглеждаше до известна степен случайно съвпадение.

2) Мистър Паджет, зловещият секретар, който явно изгаряше от желание да заеме каюта седемнадесет. Внимание! Да не забравя да проверя дали е придружавал сър Юстас в Кан.

3) Преподобният Едуард Чичестър. Единственото, с което разполагах срещу него, бе упорството му по отношение на каюта седемнадесет, което би могло да се дължи на неговия особен характер. Упорството е странно нещо.

Все пак няма да е зле да поговоря малко с мистър Чичестър, реших аз. Вързах набързо около главата си една кърпа и изпълнена с решителност, отново се качих на палубата. Имах щастие. Човекът, който ми трябваше, се беше подпрял на перилото и отпиваше говежди бульон. Приближих се до него.

— Надявам се, че сте ми простили за каюта седемнадесет — казах аз, с възможно най-милата си усмивка.

— Смятам, че не подобава на истинския християнин да таи злоба — заяви мистър Чичестър хладно. — При все това домакинът изрично ми беше обещал тази каюта.

— Корабните домакини са толкова заети хора — казах аз неопределено. — Предполагам, случва им се да забравят понякога.

Мистър Чичестър не отговори.

— За първи път ли ще бъдете в Африка? — попитах аз, за да поддържам разговора.

— В Южна Африка, да. Но последните две години прекарах сред канибалските племена във вътрешността на Източна Африка.

— Колко вълнуващо! Имало ли е случаи, когато едва сте се измъквали?

— Да се измъквам?

— Ами за да не ви изядат канибалите?

— Не трябва да се отнасяте лекомислено към такива свети неща, мис Бедингфийлд.

— Не знаех, че канибализмът е свято нещо — отвърнах аз засегнато.

Докато произнасях тези думи, се сетих за нещо друго. Ако мистър Чичестър наистина беше прекарал последните две години във вътрешността на Африка, защо лицето му не беше силно загоряло? Кожата му беше млечно розова, като на бебе. Тук определено имаше нещо съмнително. И все пак неговите маниери и глас бяха като на истински свещеник. Въобразявах ли си — а може би не грешах — че поведението му е малко пресилено, също като в някоя пиеса?

Спомних си за кюретата, които познавах в Литъл Хампсли. Някои ми харесваха, други — не, но определено никой от тях не приличаше на мистър Чичестър. Всички те бяха обикновени хора, а той сякаш имаше ореол около главата си.