Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

При допира на студената вода той се размърда, а след това приседна.

— Не мърдайте, моля — казах аз.

Той беше от онези млади мъже, които много бързо се съвземат. Надигна се на крака и застана прав, като леко се олюляваше.

— Благодаря ви, не е нужно да правите нищо за мен.

Поведението му беше предизвикателно, почти враждебно. Нито дума за благодарност — или даже обикновена признателност!

— Раната ви е ужасна. Трябва да ми позволите да я превържа.

— Нищо подобно няма да правите.

Той изстреля думите в лицето ми, като че ли го бях помолила за услуга. Аз, която не можех да се похваля със сдържаност, избухнах.

— Не мога да ви поздравя за обноските ви — заявих студено.

— Мога поне да ви освободя от присъствието си.

Той понечи да се запъти към вратата, но залитна. С рязко движение го бутнах на дивана.

— Не бъдете глупав — казах аз, без да се церемоня. — Или може би искате да оплескате целия кораб с кръв, а?

Той като че ли проумя, че съм права, защото остана неподвижен, докато превързвах с бинт раната му.

— Така — казах аз, като потупах с ръка произведението си. — Засега толкова. Успокоихте ли се вече? Можете ли вече да ми кажете за какво е всичко това?

— Съжалявам, че не мога да удовлетворя вашето съвсем естествено любопитство.

— Защо не? — разочарована попитах аз.

Той се ухили неприятно.

— Ако искате нещо да бъде разгласено, кажете го на жена. В противен случай, дръжте устата си затворена.

— Не мислите ли, че мога да пазя тайна?

— Аз не мисля — знам.

Той се изправи.

— Във всеки случай — казах отмъстително аз — ще мога да разглася тук-там за събитията тази вечер.

— Не се и съмнявам, че ще го направите — каза той с безразличие.

— Как смеете? — извиках аз гневно.

Стояхме един срещу друг и се изпепелявахме с погледи като заклети врагове. За първи път го огледах по-внимателно. Късо подстриганата му коса беше кестенява, скулите високи, имаше белег от едната страна на загорялото си лице, а странните му светлосиви очи ме гледаха с някаква дръзка насмешка, която трудно би могла да се опише. В него имаше нещо опасно.

— Все още не сте ми благодарили, че ви спасих живота! — казах аз с престорена любезност.

Успях да го уязвя. Забелязах как той видимо се сви. Интуитивно усетих, че от всичко най мрази да му се напомня, че ми дължи живота си. Беше ми все едно. Исках да го нараня. Никога не бях изпитвала толкова силно желание да нараня някого.

— Как ми се иска да не бяхте го правили! — избухна той. — Сега щях да съм мъртъв и всичко щеше да свърши.

— Радвам се, че признавате дълга си. Но вече нищо не може да сторите. Аз спасих живота ви и очаквам от вас да ми кажете „Благодаря“.

Ако с поглед можеше да се убива, мисля, че в този момент щях да съм мъртва.

Той мина безцеремонно край мен. На вратата се обърна и каза през рамо:

— Няма да ви благодаря — нито сега, нито пък друг път. Но признавам, че съм ваш длъжник. Някой ден ще ви се издължа.

Той излезе, а аз останах със свити юмруци. Сърцето ми биеше бясно.

Остатъкът от нощта премина без вълнуващи събития. Сутринта закусих в леглото и станах късно. Мисис Блеър ми махна с ръка, щом излязох на палубата.

— Добро утро, циганска девойко. Седнете при мен. Изглеждате като човек, който не е спал добре.

— Защо ме наричате така? — попитах аз, докато покорно сядах.

— Имате ли нещо против? Някак си ви подхожда. От самото начало ви кръстих така. Точно циганското във вас ви прави толкова по-различна от всички останали. За себе си реших, че вие и полковник Рейс сте единствените хора на борда, с които ще мога да разговарям, без да ме отегчат до смърт.

— Странно — казах аз. — Помислих си същото за вас — само че във вашия случай това е много по-лесно разбираемо. Вие сте — вие сте една толкова съвършена личност.

— Не звучи лошо — заяви мисис Блеър, поклащайки глава. — Разкажете ми всичко за себе си, циганко. Защо отивате в Южна Африка?

Споменах й за заниманията на татко, погълнали целия му живот.

— Значи сте дъщеря на Чарлс Бедингфийлд? Знаех си, че не сте някоя обикновена провинциална госпожица! Отивате в Броукън Хил, за да изкопаете нови черепи?

— Може би — казах аз предпазливо. — Имам и други планове.

— Хитруша потайна! Но вие наистина изглеждате уморена тази сутрин. Не спахте ли добре? А аз, кача ли се на кораб, не мога да се събудя. Казват, че само глупаците спели по десет часа. Аз пък мога да проспя и двадесет.