Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

— Ами… — поколебах се аз. — Да, наистина се чувствам доста гладна.

— Чудесно. Знам, че се храните на масата на домакина. Поговорете с него за каютата.

Слязох в салона, започнах предпазливо да се храня и до края на обяда погълнах значително количество храна. Моят вчерашен приятел ме поздрави с оздравяването ми. Днес всички сменяли каютите си, каза ми той и обеща, че багажът ми незабавно ще бъде пренесен във външна каюта.

На нашата маса бяхме само четирима — аз, две възрастни дами и един мисионер, който постоянно говореше за нашите „бедни черни братя“.

Огледах другите маси. Мисис Блеър седеше на капитанската маса, до нея — полковник Рейс. От другата страна на капитана се намираше изискан сивокос мъж. Голяма част от хората вече бях виждала на палубата, но имаше един мъж, който до сега не се беше появявал. Ако се беше появил, трудно би убягнал от вниманието ми. Той беше висок и черноок, а изразът на лицето му беше толкова зловещ, че се сепнах. Попитах с известно любопитство домакина кой е той.

— Онзи мъж? О, това е секретарят на сър Юстас Педлър. Страдаше от остър пристъп на морска болест, затова досега не се е появявал. Сър Юстас води със себе си двама секретари. И на двамата морето подейства твърде зле. Другият още не се е показал. Този се нарича Паджет.

Така значи — сър Юстас Педлър, собственикът на Мил Хаус се намира, се намираше на борда. По всяка вероятност просто съвпадение, и все пак…

— Онзи, който седи до капитана — продължи моят осведомител, — е сър Юстас. Надут стар глупак.

Колкото повече изучавах лицето на секретаря, толкова по-малко ми се нравеше той. Бледата кожа, очи, скрити под тежки клепачи, странно сплеснатата му глава — всичко това ме караше да изпитвам мрачно чувство на неприязън и страх.

Тъй като напуснахме салона по едно и също време, аз се оказах съвсем близо до него, когато се качи на палубата. Той говореше на сър Юстас и аз успях да дочуя част от думите му.

— Ще се погрижа веднага за каютата, нали така? Невъзможно е да се работи във вашата, с всички тези куфари.

— Скъпи ми друже — отговори сър Юстас. — Каютата ми е предназначена първо — да спя в нея, и второ — да се обличам в нея. Никога не съм имал намерение да те оставя да се шириш в нея и да вдигаш адски шум с тази твоя пишеща машина.

— Точно така, сър Юстас, трябва някъде да работим…

На това място ги оставих и слязох долу да проверя как върви моето преместване. Намерих стюарда зает да изпълнява тази задача.

— Много хубава каюта, госпожице. На палуба „D“. Номер тринадесет.

— О, не! — извиках аз. — Не тринадесет !

Тринадесет е едно от нещата, по отношение, на които съм суеверна. Каютата наистина беше хубава. Огледах я и се поколебах дали да не приема, но глупавото суеверие се оказа по-силно. Почти просълзена, помолих стюарда:

— Няма ли някоя друга каюта, в която да се настаня?

Стюардът се замисли.

— Ами… седемнадесета. Тя е откъм десния борд. Беше празна тази сутрин, но мисля, че я пазеха за някого. Все пак, тъй като вещите на господина все още не са пренесени и тъй като господата не са в никакъв случай толкова суеверни като дамите, смея да кажа, че той не би имал нищо против да се размените. С благодарност приветствах това предложение и стюардът тръгна да търси домакина, за да получи разрешение от него. Върна се усмихнат.

— Всичко е наред, госпожице. Можем да вървим.

Той ме поведе към седемнадесета каюта. Тя бе по-малка от тринадесета, но много ми хареса.

— Веднага ще донеса нещата ви, госпожице.

В този момент обаче на вратата застана мъжът със зловещото лице (както го бях кръстила).

— Извинете — каза той, — но тази каюта е запазена за сър Юстас Педлър.

— Всичко е наред, сър — обясни стюардът. — Подреждаме тринадесети номер вместо тази.

— Не, трябваше да получа номер 17.

— Тринадесета каюта е по-хубава, сър. По-голяма е.

— Специално избрах номер 17 и домакинът каза, че ще ми я даде.

— Съжалявам — казах аз хладно. — Но номер 17 е определена за мен.

— Не мога да се съглася с това.

Стюардът се намеси.

— Другата каюта е съвсем същата — просто е по-хубава.

— Искам номер 17.

— Какво става тук? — попита нов глас. — Стюард, донесете нещата ми тук. Тази каюта е моя.

Беше съседът ми по маса от обяд, преподобният Едуард Чичестър.

— Моля за извинение — казах аз. — Каютата е моя.

— Запазена е за сър Юстас Педлър — каза мистър Паджет.

Всички бяхме започнали да се разгорещяваме.