Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

„Много добре“ — потретих аз.

Изключително недостойно е за една героиня да страда от морска болест. В книгите колкото по-бурно е морето и колкото по-силно подмята кораба, толкова по-добре се чувства тя. Докато всички останали страдат, единствено тя се клатушка по палубата, предизвиквайки и наслаждавайки се на природните стихии. Със съжаление трябва да кажа, че още при първото поклащане на Килморден Касъл аз пребледнях и се завтекох долу. Там ме очакваше състрадателна стюардеса, която ми предложи да хапна сухар и да пийна джинджифилова лимонада.

Охках и пъшках в каютата си цели три дни и въобще забравих за моето разследване. Вече не проявявах никакъв интерес към разплитането на загадки. Бях напълно различно същество в сравнение с онази Ан, която тържествуваща бързаше да се прибере от кантората на корабната компания в къщата на Кенсингтън. Сега с усмивка си спомням как влетях в дневната. Там заварих мисис Флеминг. Тя обърна глава към мен, когато влязох.

— Вие ли сте, Ан, скъпа? Искам да обсъдя нещо с вас.

— Да? — казах аз, като се опитвах да обуздая нетърпението си.

— Мис Емъри напуска. — Мис Емъри беше гувернантката. — Тъй като все още нищо не сте успели да си намерите, мислех си дали не бих те… Ще бъде толкова хубаво, ако останете при нас за постоянно.

Бях трогната. Знаех, че тя няма нужда от мен. Предложението й беше продиктувано от безкористно християнско милосърдие. Изпитах угризение, че тайно в себе си толкова я критикувах. Станах, поривисто прекосих стаята и я прегърнах.

— Вие сте истинско съкровище — извиках аз. — Съкровище, истинско съкровище! Страшно ви благодаря, но няма нужда. В събота заминавам са Южна Африка.

Моят внезапен изблик стресна добрата жена. Тя не беше свикнала на такива внезапни прояви на привързаност. Думите ми я изненадаха още повече.

— За Южна Африка? Божичко, Ан! Всяко подобно начинание трябва да бъде внимателно обсъдено.

Това беше последното нещо, което исках. Обясних, че вече съм си купила билет и смятам щом пристигна, да започна работа, като прислужница — само това ми дойде на ум в момента. В Южна Африка, казах аз, много се търсят прислужници. Уверих я, че мога сама да се грижа за себе си и най-накрая, с въздишка на облекчение, че ще се избави от мен, тя прие идеята ми без повече въпроси. На тръгване пъхна в ръката ми един плик. Вътре намерих пет съвсем нови банкноти от по пет лири и бележка: „Надявам се, че няма да се почувствате оскърбена и ще приемете това заедно с любовта ми.“ Тя беше една много добра, мила жена. Не бих могла да продължа да живея под един покрив с нея, но това не ми попречи да оценя присъщата й доброта. И така, с двадесет и пет лири в джоба, бях готова, да тръгна по света в търсене на своето приключение.

Едва на четвъртия ден стюардесата успя да ме придума да изляза на палубата. Тъй като си мислех, че в каютата си ще умра по-бързо, упорито отказвах да стана от койката. Тя успя да ме примами с приближаването на Мадейра. В гърди те ми се надигна надежда. Бих могла да напусна кораба, да сляза на сушата и там да стана прислужница. Какво ли не бих дала, за да усетя под краката си твърда земя!

Загърната в палта и одеяла, с треперещи от слабост нозе, бях пренесена като чувал на палубата и положена в един шезлонг. Лежах със затворени очи и целият свят ми оста крив. Домакинът, светлокос млад мъж с кръгло момчешко лице, дойде и седна до мен.

— Здравей те. Сигурно ви е жал за самата вас, а?

— Да — отвърнах почти яростно аз.

— Е, след един-два дни няма да се познаете. Доста ни поразлюля в Бискайския залив, но нататък времето ще е хубаво. Утре ще можете да играете на въжени обръчи на палубата.

Нищо не казах.

— Мислите, че никога няма да се оправите, а? Виждал съм хора и по-зле от вас, а пък след ден-два вече са душата на кораба. И с вас ще е така.

Не се чувствах достатъчно войнствено настроена, за да му кажа направо, че е лъжец. Опитах се да изразя това с поглед. Той побъбри любезно още няколко минути и след това милостиво си тръгна. Край мен минаваха хора, енергично крачещи двойки, които се „разтъпкваха“, подскачаха деца, смееха се младежи. Още няколко страдалци, също като мен, лежаха в шезлонги.

Въздухът беше приятен, свеж, не много хладен, а слънце грееше ярко. Постепенно започнах да се съвземам. Заразглеждах хората наоколо. Вниманието ми бе привлечено от една жена. Тя беше около тридесетгодишна, средна на ръст със светлоруса коса, трапчинки и яркосини очи. Дрехите й, макар и обикновени наглед, излъчваха онова недоловимо съвършенство, което издаваше Париж. Освен това по някакъв приятен, но ненатрапчив начин, тя като че ли беше обсебила кораба. Стюардите, които обслужваха палубата, тичаха насам-натам в отговор на нейните разпореждания. Беше й отделен специален шезлонг и явно неизчерпаем запас от възглавнички. Три пъти променя решението си къде да бъде поставен той. И през цялото време си оставаше все така привлекателна и чаровна. По всичко личеше, че тя е един от малкото хора на този свят, които знаят какво искат, правят всичко възможно, за да го получат и успяват да го сторят, без да подразнят околните. Помислих си, че ако някога се оправя — но, разбира се, това никога нямаше да стане — ще ми бъде забавно да поговоря с нея.