Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

За моя изненада и неудоволствие той отговори, че не е имало фотоапарат. Вещите на Картън били претърсени много внимателно с надеждата да бъде открито нещо, което би могло да хвърли светлина върху душевното му състояние. Той беше сигурен, че не е имало никакъв фотоапарат.

Това сериозно противоречеше на моята теория. Ако не е разполагал с фотоапарат, защо ще носи у себе си филм?

На другата сутрин излязох рано, за да занеса скъпоценната лента за проявяване. Бях взела всичко толкова присърце, че отидох чак до Риджънт Стрийт, където се намираше голямото студио на Кодак. Оставих я и помолих да ми извадят снимка от всеки кадър. Човекът привърши сортирането на цял куп филми, опаковани в малки жълти тенекиени кутийки, предназначени за тропиците, и взе моята ролка.

После вдигна очи към мен.

— Мисля, че сте се объркали — каза той с усмивка.

— О, не — отвърнах аз. — Сигурна съм, че не съм сбъркала.

— Дали сте ми друга лента. Този филм не е заснет.

Излязох, като се опитвах да запазя малкото достойнство, което ми беше останало. Смея да кажа, че не е зле от време на време човек да си дава сметка какъв глупак може да бъде! Но това не е приятно никому.

И тогава, както си вървях край кантората на една от големите корабни компании, внезапно се спрях. На витрината беше поставен красив модел на един от корабите на компанията, а на борда му беше изписано „Кенилуърт Касъл“. Дойде ми наум нещо невероятно. Отворих вратата и влязох вътре. Отидох до гишето и с неуверен глас (този път, без да се преструвам) попитах едва чуто:

— „Килморден Касъл“?

— На седемнадесети, от Саутхамптън. До Кейп Таун? Първа или втора класа?

— Каква е цената?

— Първа класа — осемдесет и седем лири…

Прекъснах го. Съвпадението беше твърде голямо. Точно на толкова възлизаше моето наследство! Щях да заложа всичко, което имам, на една карта.

— Първа класа — казах аз.

Вече нямаше път назад. Бях се впуснала безвъзвратно в това приключение.

Просто невероятно е как нито за миг не ме оставят на спокойствие. Аз съм човек, който обича спокойния живот. Обичам моя клуб, бриджа, вкусните ястия, хубавото вино. Обичам Англия през лятото и Ривиерата през зимата. Не изпитвам никакво желание да бъда участник в сензационни събития. Нямам нищо против да чета за тях във вестника си понякога, пред добре напалената камина, но само толкова. Моята цел в живота е винаги да се чувствам комфортно. За достигането й съм посветил доста мисли и значително количество пари. Не мога да кажа обаче, че винаги съм успявал. Ако нещо не се случи на мен, то се случва около мен и често, въпреки собственото ми желание, ставам участник в събитията, което ми е безкрайно неприятно.

Причина за всичко това е Гай Паджет, който влезе в спалнята ми тази сутрин с телеграма в ръка и скръбно лице като опечален роднина на погребение.

Гай Паджет е моят секретар — усърден, трудолюбив ентусиаст, който заслужава уважение във всяко едно отношение. Не познавам друг човек, чието присъствие да ме дразни толкова силно. Дълго време си напрягах мозъка, за да измисля начин да се избавя от него. Но не може просто така да уволните секретар, който предпочита работата пред забавленията, обича да става рано сутрин и определено е лишен от пороци. Единственото забавно нещо у него е лицето му. Има лице на отровител от четиринадесети век — точно онзи тип човек, когото Борджиите са наемали за ужасните си поръчения.

Не бих имал нищо против Паджет, ако не караше и мен да работя. Моята представа за работа е нещо, което трябва се върши лека-полека и отгоре-отгоре — всъщност, на шега. Съмнявам се дали Гай Паджет е вършил нещо на шега през живота си. Той взема всичко на сериозно и това прави съжителството с него истинско мъчение.

Миналата седмица ми дойде наум чудесната идея да го изпратя във Флоренция. Беше споменал нещо за Флоренция и колко много му се искало да отиде там.

„Скъпи ми друже — извиках аз. — Заминаваш още утре. Аз поемам всички разноски.“

Януари не е най-подходящото време за посещение на Флоренция, но на Паджет щеше да му бъде все едно. Представях си го как се разхожда из града с туристически справочник в ръка и благоговейно обикаля всички картинни галерии. А за една седмица свобода това бе ниска цена.

Седмицата беше прекрасна. Правех всичко, което исках и нищо, за което нямах желание. Но когато тази сутрин отворих очи и видях Паджет да стои между мен и прозореца по никое време — в 9 часа, — осъзнах, че със свободата ми е свършено.