Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

— Ако обичате.

Четвърт час по-късно бях пред къщичката на портиера на Мил Хаус. В отговор на почукването ми вратата се отвори и от нея буквално изхвърча висока жена на средна възраст.

— Никой не може да влиза в къщата, чувате ли? До гуша ми дойде от репортери. Сър Юстас заповяда…

— Доколкото разбирам, къщата се дава под наем — заявих аз с леден тон, като подадох разпореждането си. — Разбира се, ако вече е наета…

— О, ще прощавате госпожице, ще прощавате. Додееха ми тези хора от вестниците. Не ме оставят на мира. Не, къщата не е дадена под наем — пък и кой ли вече ще я вземе.

— Да не би канализацията да не е в ред? — притеснено попитах аз шепнешком.

— О, Божичко, госпожице, канализацията си е съвсем наред! Ама вие сигурно сте чули за онази чужденка, дето я убиха тук?

— Май наистина четох нещо такова във вестниците — отвърнах аз нехайно.

Моето безразличие развърза езика на добрата жена. Ако бях проявила любопитство, тя сигурно щеше да се затвори като мида в черупката си, а сега с готовност продължи.

— Че няма как да не сте чели, госпожице. По всичките вестници го писаха. От Дейли Бъджет още не са се отказали да хванат убиеца. Тях ако слушаш, нашата полиция за нищо я не бива. Е, дано го хванат — а пък хубав младеж беше, няма да си кривя душата. На военен приличаше — мен ако питат, през войната трябва да са го ранили, пък после всички малко се смахват — нали го гледам на сестра ми момчето. Сигурно само го е използвала — лоша работа са тези чужденки. Ама хубавка беше. Ей там стоеше, дето сте вие.

— Руса ли беше или черноока? — позволих си да се обадя аз. — Човек нищо не може да разбере от вестниците.

— Тъмнокоса, а пък лицето й едно бяло — та чак белосано, тъй си помислих, и устните й страшно начервени. Не ми харесват такива неща. По малко пудра от дъжд на вятър — туй по може.

Вече разговаряхме като стари приятелки. Зададох друг въпрос.

— Изглеждаше ли притеснена или поне разтревожена?

— Никак. Усмихваше се на себе си, някак си тихичко, сякаш се смееше на нещо. Затуй на другия ден следобед сякаш гръм ме тресна, като видях онези хора да бягат и да викат за полиция, щото имало убийство. Цял живот няма да го забравя, пък да стъпя в къщата по мръкнало — никога. Аз и тук, в къщичката, хич нямаше да остана, ами сър Юстас на колене ме моли.

— Мислех, че сър Юстас Педлър е в Кан?

— Там беше, госпожице. Върна се в Англия, като научи новината. А пък онзи подмазвач — секретарят му де, мистър Паджет, ни предложи два пъти повече пари да останем и дето вика моят Джон — парите са си пари в днешно време.

С готовност се съгласих с иначе оригиналните забележки на Джон.

— Сега се сещам за младежа — каза мисис Джеймс, връщайки се към началото на разговора, — че беше доста разтревожен. Очите му, светли бяха, туй добре си го спомням, блестяха. Беше нещо развълнуван, тъй си помислих. Пък и през ум не ми мина, че нещо не е в ред. Даже и като излезе изглеждаше един такъв уплашен.

— Колко време стоя в къщата?

— А, малко, има-няма четири-пет минути.

— Колко висок беше, как мислите? Около метър и осемдесет?

— Сигурно имаше толкоз.

— Казвате, че е бил гладко избръснат.

— Да, госпожице. Даже мустачки нямаше — от тия тънките.

— А брадичката му не лъщеше ли? — попитах аз, осенена от внезапна мисъл.

Мисис Джеймс ме загледа със страхопочитание.

— Ами да, като ме питате сега, госпожице, май лъщеше? Откъде знаете?

— Звучи странно, но често брадичките на убийците лъщят — обясних аз първото нещо, което ми хрумна.

Мисис Джеймс прие казаното от мен без капчица съмнение.

— Тъй ли, госпожице? Не бях го чувала досега.

— Да сте забелязали каква точно беше главата му?

— Съвсем обикновена, госпожице. Да ви донеса ключа — а?

Поех ги и се запътих към Мил Хаус. Бях доволна от това, което успях да възстановя до момента. През цялото време си мислех, че разликите между човека, когото мисис Джеймс бе описала и моя „лекар“ от метрото, са несъществени.

Като, брадичка, очила със златни рамки. „Докторът“ изглеждаше на средна възраст, но аз си спомних начина, по който се беше навел над тялото — като сравнително млад мъж. Движенията му бяха пъргави, което говореше за млади стави.

Жертвата на злополуката (Нафталиненият мъж, както с кръстила за себе си) и чужденката, мисис де Кастина, както там й беше истинското име, са имали тайна уговорка за среща в Мил Хаус. Така се получаваше според възобновените от мен събития. Дали защото са се страхували, ги следят, или пък поради някаква друга причина, те избрали доста находчиво метода, при който и двамата да получат разпореждане за оглед на една и съща къща. По този начин срещата им там би изглеждала като чиста случайност. Друг факт, за който бях до голяма степен уверена, бе, че нафталиненият мъж случайно беше видял „лекаря“ и че срещата е била напълно неочаквана и го е изплашила. Какво беше случило след това? „Лекарят“ беше свалил дегизировката си и проследил жената до Марлоу. Но беше твърде възможно, ако е бързал при свалянето на брадичката, по лицето му да са останали следи от разтворено в спирт лепило. Ето защо бях задала този въпрос на мисис Джеймс. Заета с мислите си, бях стигнала до ниската старинна врата на Мил Хаус. Отключих я с ключа и влязох вътре, преддверието беше ниско и сумрачно, къщата миришеше на плесен и забвение. Потръпнах неволно. Нима жената, дошла тук преди няколко дни, която се е усмихвала на себе си не е била обзета от смразяващо предчувствие, когато е прекрачила прага на къщата? Нима усмивката не е слязла от устните й, а сърцето й не е било обхванато от необясним страх? Или може би е тръгнала по стълбите към втория етаж все още с усмивка на уста, без да предусеща злата участ, която ще я сполети? Сърцето ми заби по-бързо. Дали къщата наистина беше празна? Дали злата участ не дебнеше и мен някъде наоколо? За пръв път разбрах значението на толкова използваната дума „атмосфера“. В тази къща имаше атмосфера, атмосфера на жестокост, на заплаха, на нещо зло.