Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

Планът ми успя. Връчих визитката на лакей с напудрена перука, който я отнесе. След малко се появи един блед секретар. Успях да победя в последвалата словесна престрелка. Той се оттегли сразен. После отново се появи и ме помоли да го последвам, което и сторих. Влязох в голяма стая, а край мен се стрелна някаква стенографка с изплашен вид, която приличаше на привидение от света на сенките. След това вратата се затвори и аз се озовах очи в очи с лорд Нейсби.

Всичко у него беше голямо. Голяма глава. Голямо лице. Големи мустаци. Голям корем. Взех се в ръце. Не бях дошла тук да обсъждам шкембето на лорд Нейсби. Той вече ревеше гръмогласно насреща ми.

— Е, какво има? Какво иска Лоумсли? Вие да не сте му секретарка? За какво става въпрос?

— Преди всичко — казах аз с възможно най-голямото хладнокръвие, на което бях способна в момента — не познавам лорд Лоумсли, а той съвсем определено не знае нищо за мен. Взех визитката му от подноса в дома на хората, където съм отседнала и сама я надписах. За мен беше важно да се срещна с вас.

За миг бях готова да се обзаложа, че лорд Нейсби щеше да получи удар. Най-накрая той преглътна два пъти и успя да се съвземе.

— Възхищавам се на хладнокръвието ви, госпожице. Е, ето ме! Ако успеете да ме заинтригувате, ще можете да останете с мен още точно две минути.

— Те ще са напълно достатъчни — отговорих аз. — А аз ще ви заинтригувам. Става дума за загадката в Мил Хаус.

— Ако сте открили „Мъжа с кафявия костюм“, пишете до редактора — прекъсна ме той веднага.

— Ако възнамерявате да ме прекъсвате, ще ви отнема повече от две минути — заявих твърдо аз. Не съм открила „Мъжа с кафявия костюм“, но е твърде вероятно да го сторя.

Възможно най-кратко изложих пред него фактите, свързани със случая в метрото и заключенията, до които бях стигнала. Когато свърших, той неочаквано рече:

— А какво знаете вие за брахицефални глави?

Споменах за татко.

— Човекът с маймуните? А? Е, май наистина имате глава на раменете си, девойче. Но това, с което разполагате, не достатъчно. Няма за какво да се захванем. А и в такъв вид не ни върши работа.

— Напълно съзнавам това.

— Какво искате тогава?

— Искам да ме назначите във вашия вестник, за да разследвам този случай.

— Не мога да направя това. Имаме нарочен човек, който работи по него.

— А аз зная някои твърде важни неща.

— Това, което току-що ми разказахте, така ли?

— О, не, лорд Нейсби. Имам и нещо друго предвид.

— О, нима? Изглеждате будно момиче. Е, за какво става дума?

— Когато този така наречен лекар се качваше в асансьора, той изпусна едно листче. Аз го вдигнах. Миришеше на нафталин. Както и мъртвият мъж. Но не и лекарят. Веднага разбрах, че лекарят трябва да го е взел от него. На листчето са написани две думи и няколко цифри.

— Я да го видим.

Лорд Нейсби протегна небрежно ръка.

— Мисля, че няма да можете — казах аз с усмивка. — Нали разбирате, то си е моя находка.

— Прав съм. Вие наистина сте будно момиче. Съвсем правилно, че не желаете да се разделите с него. А не изпитвате ли угризения, че не сте го предали на полицията?

— Исках да го сторя тази сутрин. Но те упорито отказваха да направят каквато и да е връзка между случая в метрото и убийството в Марлоу и аз реших, че при тези обстоятелства имам право да задържа листчето. Освен това инспекторът ме ядоса.

— Недалновиден човек. Е, драга госпожице, ето какво мога да направя за вас. Продължете да работите по тази ваши версия. Ако успеете да откриете нещо — нещо, което става за печат — изпратете ни го и ще ви дадем възможност да се изявите. В Дейли Бъджет винаги има място за истински таланти. Но първо трябва да се представите добре. Разбирате ли?

Благодарих му и се извиних за своите методи.

— Няма нищо. Доста ми допада дързостта у едно симпатично момиче. Между другото вие казахте две минути, а ми отнехте три, като се имат предвид прекъсванията. За една жена това е направо забележително. Сигурно се дължи на опита ви в научните дела.

Отново се намерих на улицата, дишайки учестено и дълбоко, като че ли бях бягала. Помислих си, че за първа среща лорд Нейсби се оказа доста изтощителен.

Цялото ми същество ликуваше на път към къщи. Моят план се бе увенчал с много по-голям успех, отколкото се бях надявала. Лорд Нейсби ме бе посрещнал наистина много приветливо. Сега оставаше само „да се представя добре“, както той се изрази. Щом се заключих в стаята си, извадих скъпоценното листче и внимателно го разгледах. В него се криеше ключът към загадката.