Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

— Всъщност, инспекторе, вие определено сте решили, че тук няма нищо странно.

— Виждате ли, мис Бедингфийлд, склонен съм да мисля, че твърде много обичате тази дума. Младите дами са романтични. Това ми е добре известно — склонност към загадки и тем подобни. Но тъй като съм зает човек…

Разбрах намека и станах да си вървя.

Човекът, който седеше в ъгъла, се обади едва чуто:

— Може би младата дама ще сподели накратко с нас какво точно има предвид, инспекторе?

Инспекторът с готовност прие това предложение.

— Е, хайде сега, мис Бедингфийлд, не бързайте да се обиждате. Вие ни зададохте въпроси и намекнахте за някои неща. Кажете ни направо какво ви се върти в главата.

В мен се бореха накърненото достойнство и силното желание да споделя теорията си. Реших да пренебрегна накърненото си достойнство.

— По време на разследването сте изразили твърдото с убеждение, че в случая не става дума за самоубийство, нали така?

— Да, сигурна съм в това. Мъжът беше изплашен. Какво го беше изплашило? Не бях аз. Но може би някой е вървял по перона към нас — някой, когото той е познал.

— Вие не видяхте ли някого?

— Не — признах аз. — Не погледнах натам. После, веднага щом вдигнаха тялото от релсите, някакъв мъж се втурна да го прегледа, като заяви, че бил лекар.

— В това няма нищо необичайно — сухо заяви инспекторът.

— Но той не беше лекар.

— Какво?

— Той не беше лекар — повторих аз.

— Как така, мис Бедингфийлд?

— Наистина трудно ми е да обясня. Работих в болница по време на войната, виждала съм как лекарите преглеждат ранените. Действията им са на хора, които по силата на професията си вършат това почти механично. Този човек се държеше по-различно. Освен това един лекар никога не проверява за сърдечна дейност от дясната страна на гърдите.

— А той така ли направи?

— Да. Не обърнах особено внимание на това в момента — просто почувствах, че нещо не е наред. Но когато се прибрах у дома, разиграх цялата сцена и тогава разбрах защо действията му ми се сториха толкова несръчни.

— Хм — промълви инспекторът. Той бавно протегна ръка за лист и писалка.

— Имал е идеалната възможност да вземе всичко, което поиска, от джобовете на мъжа, докато опипваше гърдите му.

— Струва ми се малко вероятно — заяви инспекторът. Но… добре, можете ли да го опишете?

— Беше висок и широкоплещест, с тъмно палто и черни ботуши, с бомбе на главата. Имаше черна, заострена брадичка и очила със златни рамки.

— Махнете палтото, очилата и брадичката и няма да остане нищо, по което да бъде разпознат — изръмжа инспекторът. — Пет минути са достатъчни, за да промени външния си вид, ако иска — което и би направил, ако е такъв ловък джебчия, за какъвто го вземате.

Не бях имала предвид нищо подобно. Но от този момент отписах инспектора като безнадежден случай.

— Имате ли да ни кажете нещо друго за него? — попита инспекторът, когато станах да си вървя.

— Да — казах аз. Възползвах се от случая да изгърмя един последен патрон на тръгване. — Главата му определено беше брахицефална. А това е нещо, което едва ли ще е толкова лесно да се промени.

С удоволствие забелязах как писалката на инспектор Медоуз потрепна. Явно не знаеше как да напише „брахицефална“.

Изпълнена с възмущение, в първия момент ми се стори изключително лесно да предприема следващата си стъпка. Когато отидох в Скотланд Ярд, в главата ми вече беше назрял план. План, към изпълнението, на който щях да пристъпя, ако събитията в Скотланд Ярд се развиеха незадоволително (а те се развиха абсолютно незадоволително). Тоест, ако имах дързостта да го изпълня.

В пристъп на гняв човек лесно върши неща, които при нормални обстоятелства не би сторил. Без да си дам време да размисля, се запътих право към дома на лорд Нейсби.

Лорд Нейсби беше милионерът — собственик на Дейли Бъджет . Той притежаваше и други няколко вестника, но Дейли Бъджет беше неговата обична рожба. Именно като собственик на Дейли Бъджет той бе известен във всяко домакинство в Обединеното Кралство. Тъй като наскоро беше публикуван график за ежедневните дела на този високопоставен човек, знаех точно къде да го открия в настоящия момент. По това време на деня той диктуваше на секретарката си в собствения си дом.

Бях, разбира се, далеч от мисълта, че всяка млада жена, която пожелае да се представи и поиска среща с него, ще бъде веднага допусната до августейшата особа. Аз обаче се бях погрижила за тази страна на въпроса. В кошничката за визитки, която се намираше в приемната в дома на семейство Флеминг, бях видяла визитна картичка на маркиз Лоумсли, най-известния любител на спорта измежду благородниците. Бях взела картичката и я бях почистила внимателно с хлебни трошички, и бях написала с молив думите: „Моля, отделете на мис Бедингфийлд няколко минути от вашето време.“ На авантюристките не е присъщо да подбират методите си.