Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

Щом слязох на перона, тръгнах към самия му край. Моят непрестанно търсещ ум искаше да се увери, че на края на спирката, по посока на Даун Стрийт, наистина има железопътни стрелки и отвор между двата тунела. Изпитах глупаво задоволство, когато очакванията ми се потвърдиха. По перона нямаше много хора, а в самия му край бяхме само аз и един мъж. Когато минах край него, сбърчих нос от отвращение. Ако има миризма, която не мога да понасям, това е миризмата на нафталин! Тежкият балтон на мъжа прост беше пропит с нея. Все пак повечето мъже започваха да носят зимните си палта, преди да е настъпил януари и следователно до това време миризмата би трябвало да е изчезнала. Мъжът беше застанал зад мен и стоеше до самия тунел. Той изглеждаше дълбоко замислен и аз успях добре да го разгледам, без да проявявам неучтивост. Беше дребен, слаб мъж, със силно загоряло лице, светлосини очи и малка черна брадичка.

„Сигурно скоро е пристигнал от чужбина — реших аз. — Ето защо балтонът му мирише толкова силно. Дошъл е от Индия. Не е офицер, иначе не би имал брада. Може би е собственик на чайна плантация.“

В този момент мъжът се обърна, готов отново да закрачи по перона. Той ме погледна, а след това погледът му се спря на нещо зад мен и изражението на лицето му се промени. То изкриви от страх — почти паника. Той отстъпи крачка назад, като че ли неволно се отдръпваше от някаква опасност, но явно беше забравил, че се намира на самия ръб на перона и като се претърколи, падна долу. Откъм релсите избухна ослепителен пламък и се чу пращене. Аз изпищях. Насреща ми се завтекоха хора. Изневиделица се появиха двама служители от метрото, които поеха нещата в свои ръце.

Не можех да помръдна от мястото си, прикована от някакво страховито очарование. Една част от мен беше ужасена от неочакваното нещастие, а другата хладнокръвно и безстрастно наблюдаваше как вдигнаха мъжа от релсите, по които течеше ток, и го положиха на перона.

— Моля ви, направете ми път. Аз съм лекар.

Край мен мина висок мъж с кестенява брада и се наведе над неподвижното тяло.

Докато той го преглеждаше, бях обзета от странно чувство за нереалност. Случилото се не беше истинско — не можеше да бъде. Най-после лекарят се изправи и поклати глава.

— Мъртъв е. Нищо не може да се направи.

Всички се бяхме скупчили наоколо и някакъв носач възнегодува:

— Хайде, я се дръпнете настрана. Какво сте се струпали всички!

Изведнъж ми прилоша. Обърнах се и без да гледам, се втурнах нагоре по стълбите към асансьора. Чувствах, че се е случило нещо ужасно. Имах нужда от чист въздух. Лекарят, който беше прегледал тялото, беше на крачка пред мен. В това време пристигна единият асансьор, а другият всеки момент щеше да тръгне. Лекарят се затича към него и изпусна някакво листче.

Аз се спрях, вдигнах го и хукнах да го догоня. Вратата на асансьора обаче се затвори под носа ми и аз останах с листчето в ръка. Когато вторият асансьор се изкачи, от лекаря нямаше и следа. Надявах се, че това, което е загубил, не е нещо важно и за пръв път погледнах какво е то.

Беше най-обикновена половинка от лист от бележник. На него с молив бяха надраскани няколко цифри и думи. Ето неговото факсимиле:

17.1 22 Kilmorden Castle

На пръв поглед не изглеждаше да е нещо важно. Все пак се поколебах да го хвърля. Както си стоях и го държах, неволно сбръчках нос от отвращение. Пак нафталин! Предпазливо приближих листчето до носа си. Да, миришеше силно на нафталин. Но тогава…

Сгънах внимателно листчето и го сложих в чантата си. Тръгнах бавно и се прибрах вкъщи, като по пътя не преставах да мисля.

Обясних на мисис Флеминг, че съм станала свидетел на ужасна злополука в метрото и тъй като съм доста разстроена, ще се прибера в стаята си да полегна. Милата женица настоя да изпия чаша чай. След това ме остави сама и аз започнах да изпълнявам плана, който си бях съставила по пътя към къщи. Исках да разбера какво беше предизвикало това странно чувство за нещо нереално, докато наблюдавах как лекарят преглеждаше тялото. Първо легнах на пода в позата, в която беше трупът, след това сложих на мястото си една дълга възглавница и продължих да повтарям, доколкото можех да си спомня, всяко движение и жест на лекаря. Когато свърших, вече бях разбрала това, което ме интересуваше. Седнах на колене и втренчих замислен поглед в отсрещната стена.

Във вечерните вестници се появи кратко съобщение, че в метрото е загинал човек, като все още не било установено дали това е станало случайно или е било самоубийство. Почувствах се длъжна да изпълня дълга си и когато мистър Флеминг изслуша разказа ми, напълно се съгласи с мен.