Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

Чух гласа й, леко повишен, докато влизаше в гостната на първия етаж.

— Е, добре, Хенри, защо, за Бога…

Не можах да чуя останалото, но ясно долових раздразнението в тона й. А няколко минути по-късно до мен достигна друга, доста по-хаплива фраза:

— Съгласна съм с теб. Тя определено е много привлекателна.

Колко труден е животът. Мъжете не са любезни с теб, ако не си привлекателна, а жените пък — ако си.

С дълбока въздишка започнах да издевателствам над косата си. Имам хубава коса. Черна — съвсем черна, не тъмнокафява, която започва високо над челото ми и се спуска над ушите. Безмилостно я хванах с ръка и я опънах нагоре. Ушите ми като уши са си съвсем нормални, но несъмнено в днешно време откритите уши са просто демоде. Те са нещо като „Краката на испанската кралица“ по времето на професор Питърсън. Когато приключих, видът ми беше съвсем като на някое клето сираче.

Когато слязох долу, забелязах, че очите на мисис Флеминг се спират с одобрение на откритите ми уши. Мистър Флеминг изглеждаше озадачен. Не се съмнявах, че наум се пита „Какво е сторило това дете със себе си?“

Общо взето останалата част от деня мина добре. Беше решено веднага да започна да си търся работа.

Преди да си легна, огледах внимателно лицето си в огледалото. Наистина ли бях привлекателна? Честно да си кажа никога не си го бях помисляла. Нямам нито прав гръцки нос, нито устата ми прилича на розова пъпка — изобщо нито едно от нещата, които правят жената привлекателна. Вярно, веднъж един помощник на енорийски свещеник ми каза, че очите ми приличат на „слънчеви лъчи, заточени в мрачна и усойна гора“, но свещениците винаги знаят толкова много цитати, които използват с повод и без повод. Бих предпочела да имам лазурносини ирландски очи вместо моите тъмнозелени със златисти точици! От друга страна пък зеленото е подходящ цвят за една авантюристка.

Увих плътно около себе си черна дреха, като оставих ръцете и раменете си оголени. След това сресах косата си назад и я спуснах плътно над ушите си. Обилно напудрих лицето си, така че кожата ми започна да изглежда по-бяла от обикновено. Започнах да тършувам из стаята, докато намерих някакво старо червило, с което обилно начервих устните си. След това си сложих очна линия с помощта на парче овъглен корк. Най-накрая преметнах върху голото си рамо червена лента, втъкнах в косата си алено перо и поставих в единия ъгъл на устата си цигара. Според мен резултатът беше просто забележителен.

— Авантюристката Ана — казах аз високо, кимайки на отражението си. — Авантюристката Ана. Първи епизод — „Къщата в Кенсингтън“.

Колко сме глупави ние момичетата!

Следващите няколко седмици бяха доста отегчителни за мен. Мисис Флеминг и нейните приятелки ми се сториха крайно безинтересни. Часове наред те говореха за себе си и за своите деца и колко трудно било да се намери хубаво мляко за децата и какво казвали на хората от млекарницата, когато млякото не било наред. След това започваха да говорят за прислугата и колко трудно било да се намери добра прислуга и какво били казали на жената от Бюрото за наемане на прислуга и какво им била отговорила жената от Бюрото за наемане на прислуга. Те изглежда никога не четяха вестници и изобщо не се интересуваха какво става по света. Не обичаха да пътуват — навсякъде било толкова по-различно, отколкото в Англия. Ривиерата, разбира се, била друго нещо, защото човек срещал там всичките си приятели.

Слушах ги и едва се сдържах. Повечето от тези жени бяха богати. Можеха да скитат по широкия и прекрасен свят, но съзнателно стояха в мръсния и сив Лондон и си говореха за млекари и прислуга! Сега, като поглеждам назад, си мисля, че може би не е трябвало да ги съдя толкова строго. Но те бяха глупави — не можеха да се справят дори и с това, което сами бяха избрали да вършат, сметките за домакинството, които повечето от тях водеха, бяха изключително неточни и объркани.

Моите дела вървяха бавно. Къщата и мебелите бяха продадени, но сумата едва стигна да покрие дълговете ни. До този момент все още не бях успяла да си намеря работа. Не че кой знае колко ми се искаше. Бях твърдо убедена, че ако съзнателно търся приключения, приключенията сами ще ме намерят. Имам си теория, че човек винаги намира това, което търси.

Скоро тази моя теория щеше да бъде доказана на практика.

Беше в началото на януари — на осми, ако трябва да бъда точна. Връщах се от безрезултатна беседа с една дама, която твърдеше, че търси секретарка — компаньон, но всъщност изглежда искаше да си намери приходяща чистачка, която да работи по дванадесет часа на ден срещу 25 лири годишно. След като се разделихме със зле прикрита взаимна неприязън, поех надолу по Еджуеър Роуд (беседата се беше състояла в една къща в Сейнт Джоунс Ууд) и пресякох Хайд Парк по посока на болницата Сейнт Джордж. Там влязох в станцията на метрото при Хайд Парк Корнър и си взех билет за Глостър Роуд.