Крис Муни - Изчезналите

— Работим по въпроса. — Банвил връща чашата върху чинийката. — А за тия устройства, дето си ги открила: имаш ли представа с каква апаратура би могъл да ги прослушва нашият човек?

— Зависи от работната честота — би могъл да се окаже и най-обикновен приемник на FM. Чувала съм за апарати, маскирани като уокмени, но и в двата случая ще се налага прослушване отблизо. Ако използва нещо подобно, ще трябва да се намира недалеч от къщата. За работа от по-голямо разстояние има нужда от усъвършенствана апаратура, а тя е обемиста и не е лесна за скриване.

— Значи е напълно възможно точно в тази минута нашият човек да седи в пикапа си недалеч от къщата на Кранмър.

— Само не ми казвай, че ще пратиш патрулни коли да претършуват района. Ако похитителят забележи полицаи да проверяват коли из околността, мигом ще си плюе на петите, а е напълно възможно, обхванат от паника, да убие на бърза ръка Каръл.

— Идеята е примамлива — няма съмнение — но е прекалено рискована — отбелязва Банвил. — Не, нямам това предвид, а си мисля по какъв начин бихме могли да обърнем нещата в наша полза.

— Заложи му капан.

— Ти май вече имаш някакви идеи.

— Най-напред трябва да се доберем до честотата на излъчването на неговите устройства. След това да блокираме плътно района така, че да не оставим никаква възможност да се измъкне. Двамата с Куп ще седнем в едно от помещенията и докато си говорим врели-некипели, ти ще засечеш честотата.

— Това не е лош план. Но не сме подготвени за засичане на честота.

— Федералните са. Ще ги повикаме да засекат устройствата. Трябва да го сторим час по-скоро. Убедена съм, че предавателите работят с батерии. Може би остават ден или два, преди да се изтощят.

Банвил наблюдава през прозореца влизащите в заведението хора. Тя не успява да прочете нищо в израза на лицето му. Всяка емоция — от изненада до печал — е грижливо скътана зад безучастната маска, която носи винаги.

— Днес сутринта някакъв репортер от „Хералд“ ме спря и ме попита за коментар относно евентуалната връзка между случаите на Каръл Кранмър и Тери Мастранджело.

— Исусе Христе.

— Именно. И сега, освен всичко останало, трябва да се безпокоя и във връзка с изтичане на поверителна информация. — Вече я гледа право в очите. — Кой друг знае за Мастранджело?

— Всичко живо в лабораторията плюс кучетата из околността. А при теб как е?

— Опитах да задържа информацията в ограничен кръг. Проблемът се състои в това, че при разследване на случай с отвличане, при това от подобен мащаб, обстановката бързо добива състезателен характер. Всеки репортер иска да бъде пръв и са готови да плащат за поверителна информация. Ще се шашнеш, ако разбереш за какви пари става дума.

— И при теб ли пробваха?

— Не. Не са оглупели дотам. Но в отдела има доста народ, който плаща издръжки, или пък е хвърлил око на нова кола. Кой още в лабораторията знае за „бръмбарите“?

— Досега само аз и Куп.

— Нека си остане така.

— Шефът иска да го държа непрекъснато в течение. Поставяш ме в идиотско положение.

— Колкото до него — аз съм открил подслушващите устройства. Ти нямаш и най-малка представа за тях.

— Дали да не използваме услугите на репортер? Да подхвърлим информация за това, че утре например ще претършуваме къщата в търсене на важни улики. Тогава той непременно ще слуша.

— И аз помислих за подобна възможност. Ще се обадя на едно-две места и после ще те потърся. Да те закарам ли до къщата?

— Ще си взема едно кафе, а след това се връщам пеша. Чистият въздух ми помага да мисля.

Телефонът на Дарби звъни. Обажда се Лайлънд.

— Пристигнаха резултати от пръстовите отпечатъци на нашата непозната. Казва се Рейчъл Суонсън и е от Дърхам, Ню Хампшир. Изчезва на двайсет и три годишна възраст.

— Преди колко време?

— Почти пет години. Още не разполагам с подробности — само предварителни данни. Нещо излезе ли в къщата?

— Зациклихме. — Дарби не иска да го лъже, но разследването си е на Банвил и той решава по какъв начин да го води.

— Намерих Нейл Джозеф от оперативния и го помолих да изиска онова досие и да провери какво има в националната база данни — съобщава Лайлънд. — Говорих и с един-двама в държавната лаборатория на Ню Хампшир. Ще ми пратят каквото открият по факса.

— Тръгвам.

Към пладне Дарби е вече наясно с повечето обстоятелства около изчезването на Рейчъл Суонсън.

В ранните часове на първия ден от новата 2001 година двайсет и три годишната Рейчъл Суонсън се сбогува с най-близките си приятели в Нашуа, Ню Хампшир, и поема едночасовия път с кола обратно към Дърхам — към къщата, която неотдавна са наели с приятеля й Чад Бърнстийн, той е пропуснал тържеството, защото се е разболял. Лайза Дингъл, съседка, се връща от своя новогодишен купон и забелязва хондата на Рейчъл да влиза в алеята за паркиране към два часа сутринта. Младата жена й махва с ръка за поздрав и потъва в страничната врата на къщата си.