Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

— Как ти викат обикновено, мистър Лукас? — попита той.

— Мистър Лукас.

— Искам да кажа, че не те наричат Дикейтър, нали?

— Така ми викаше майка ми. Другите обикновено ми казват Дийк.

— Както в колежа — рече Мейбъл Сингър. — Навремето в Охайо ходех с един Дийк. Бях във „Фи Бета Капа“ 8 8 Университетско общество на интелектуалния елит. — Б.пр. . Сигурно вече няма такива неща. Господи, колко отдавна беше това.

Реших, че трябва да е било преди шестнадесетина години. Мейбъл Сингър беше едра, яка жена и навярно е била също такава едра, яка колежанка, будна и нахакана, преливаща от жизнерадост, която обикновено е оставала без покана за среща, освен когато нейните сестри от женския клуб са успявали да подкупят някого от баскетболния тим да излезе с нея. На тридесет и седем или тридесет и осем тя беше все още мис Сингър и имаше репутация на най-добрата частна секретарка във Вашингтон, както и на най-високо платената. Бях чувал, че правителството на Съединените щати не могло да си позволи да я наеме, макар да се опитвало неведнъж.

— Значи мислиш, че може да ти хареса да работиш за нас, а? — каза Сайз, като прелистваше папката, която му бе дала Мейбъл Сингър.

— Не знам — отвърнах аз. — Още не сме говорили за пари.

— Ще стигнем и дотам — рече той. — Тук се казва, че си на трийсет и пет и разведен, че жена ти се е омъжила повторно, че нямаш деца, че финансовото ти положение е добро, че някои твои съседи смятат, че прекаляваш с пиенето, че си поразпуснат морално и още — че членуваш в едни доста странни организации, като „Сако и Вапцети“ и „Музикално общество — флейта и ловджийски рог“.

— Къде е казано всичко това? — попитах аз.

— Ето тук. — Сайз потупа папката с цвят на овесена каша.

— Какво е това, дявол да го вземе?

— Досието ти от ФБР.

— По дяволите! — казах аз.

— Учудва ли те, че е у мене?

Поклатих глава.

— Не. Предполагам, че имаш свои хора там.

— Май не ти харесва досието, а?

— Никак — рекох аз. — ФБР събира всякакъв боклук. Те не подбират, просто го трупат и той си стои там, докато накрая почне да вони до небесата.

— Така е — каза Сайз. — Същото съм го писал в рубриката си. Много пъти. Но когато наемам някого, използвам досиетата на ФБР. Спестява ми много пари и време. Препоръките не струват и пукната пара. Няма да искаш препоръка от някого, ако не си сигурен, че ще каже добра дума за тебе, нали?

— Сигурно не.

— Ето защо използвам ФБР.

— Можеш ли да вземеш всяко досие, което си поискаш?

— Точно така, почти всяко, което си поискам.

— Сигурно е удобно.

— Не си ги чета вкъщи преди лягане, както правеше Линдън Джонсън. Използвам ги само когато преценя, че случаят си заслужава.

— Когато прецениш, а?

— Май не мислиш, че съм безпогрешен. Искам да кажа — в преценките си.

— Не мисля, че има такива хора.

— А твоите преценки?

— И аз не съм безпогрешен.

— Но ти разчиташ на своите преценки.

— Да. Разчитам на тях.

— Това е добре — рече той, — аз така си изкарвам хляба. Като разчитам на собствените си преценки.

Тогава сервитьорът донесе питиетата и аз отпих от моето, преди да пристъпим към етичната страна на въпроса. Не бях сигурен дали Франк Сайз щеше да разбере за какво говоря. Колкото до това, не бях сигурен дали и аз щях да разбера.

— Защо не му кажеш за работата? — обади се Мейбъл Сингър. — Нали затова го покани на обяд.

Франк Сайз се усмихна и това беше веселата усмивка на деветгодишен палавник, лепната върху сбръчканото лице на един застаряващ мъж. Тя щеше да е очарователна, ако не бяха очите. Очите й отнемаха всичката радост.

— Окей — каза той. — Първо да поговорим за парите. Нямаш нищо против да говорим за пари, нали, Дийк?

— Любимата ми тема — рекох аз, питайки се колко ли щеше да ми струва годишно това свойско обръщение.

— Ще получаваш двайсет и две хиляди на година, колкото взима един първокласен репортер в този град.

— Аз съм си първокласен историк и сега изкарвам по двайсет и осем хиляди.

— Знам по колко изкарваш — каза той. — Не мога да ти плащам по двайсет и осем. Но мога да прибавя и някои неща, които не получаваш сега. Мога да ти предложа пенсионно осигуряване. След някой и друг ден ще ти потрябва пенсия.

— И Лари Калън казва така.

— Нашият общ приятел — рече Сайз. — Да, той ми помогна да уредя тая работа. Казва, че за човек от твоята класа си струва да даваш по две хиляди годишно.

— Какво още влиза в кюпа? — попитах аз.