Робин Кук - Непрогледност

Лори седна с въздишка на стола зад бюрото и погледна Лу.

— Не съм сигурна, че съм готова да пожертвам истината и етиката заради политиката.

— Не смятам, че доктор Уошингтън искаше от вас това — рече Лу.

Лори почувства, че се изчервява.

— Така ли? Извинявайте, но според мен искаше точно това.

— Нямам намерение да ви се бъркам — продължи лейтенантът, — но доколкото схванах, доктор Уошингтън иска да наблегнете на евентуалната естествена причина за смъртта, каквато и да е тя. Останалото е въпрос на тълкуване. Кой знае защо, е важно в случая. Едно е реалността, съвсем друго — светът, за който мечтаем.

— Май ви харесва да замазвате подробностите — каза Лори. — В патологията наш дълг е да търсим истината.

— И таз добра, истината! — възкликна лейтенантът. — Какво е истината? Почти във всичко в живота има сиви оттенъци, защо да ги няма и в смъртта. Моята работа е законността. Тя е идеал. Аз се стремя към него. Но ако си въобразявате, че политиката понякога не играе водеща роля в правораздаването, много се лъжете. Винаги има известно разминаване между правото и правосъдието. Слезте на земята.

— Добре, но никак не ми харесва — отвърна Лори. Всичко това й припомни, че когато преди половин час е идвала насам, си е мислела за компромиса.

— Не е задължително да ви харесва — каза Лу. — На малцина им харесва.

Лори разгърна папката на Дънкан Андрюс. Запрелиства материалите, докато стигна до заключението на следователя. Почете малко и вдигна поглед към Лу.

— Започвам да схващам — каза тя. — Покойникът е бил някакво дете чудо във финансите, едва на тридесет и пет години, а вече пръв заместник на председателя на инвестиционна банка. На всичкото отгоре тук има бележка, че баща му се е кандидатирал за сенатор.

— Каква по-голяма политика от това! — възкликна Лу.

Лори кимна. После продължи да чете заключението от следствието. Когато стигна до графата за лицето, идентифицирало починалия, се натъкна на името Сара Уедърби. В графата за връзката на свидетеля с починалия следователят бе написал „приятелка“.

Лори поклати глава. Това, че някой е открил любимия си, умрял от наркотици, извика неприятен спомен у нея. Мислите й светкавично я пренесоха седемнадесет години назад във времето, когато тя беше на петнадесет и току-що бе постъпила в училището „Лангли“. Още помнеше хубавия слънчев ден, сякаш е било вчера. Беше средата на есента, времето бе свежо и ясно и дърветата в Сентръл Парк пламтяха от цветове. Беше минала покрай „Метрополитън“ с неговите знамена, плющящи под напористия вятър. Бе завила по Осемдесет и четвърта улица и бе влязла в масивната жилищна сграда на родителите си откъм западната страна на Парк авеню.

— Прибрах се! — извика Лори и метна ученическата си чанта на масичката в антрето.

Не отговори никой. Чуваше се само шумът от уличното движение по Парк авеню, примесен с неизбежните клаксони на таксита.

— Има ли някой вкъщи? — извика Лори и чу как гласът й отеква през стаите.

Изненадана, че апартаментът е празен, тя мина през антрето и влезе в кухнята. Дори Холи, прислужницата, не се виждаше никъде. Но тогава Лори си спомни, че е петък, почивният ден на Холи.

— Шели! — изкрещя Лори.

По-големият й брат се беше върнал вкъщи от колежа, където бе първокурсник, за ваканцията по случай Деня на Колумб. Лори предполагаше, че ще го открие или в кухнята, или в кабинета. Надникна там — нямаше никой, но телевизорът работеше с изключен звук.

За момент се загледа в безмълвните гримаси на някакво дневно шоу. Видя й се странно, че телевизорът е оставен включен. Реши, че вкъщи все пак би трябвало да има някой, и продължи да обикаля апартамента. Кой знае защо, тихите стаи я изпълниха с лошо предчувствие. Завтече се, усетила, че не бива да се бави.

Пред стаята на Шели се поколеба. След това почука. Когато не получи отговор, почука отново. Отново не отговори никой и тя натисна дръжката. Беше отключено. Лори отвори вратата и влезе в стаята.

Пред нея на пода беше брат й, Шели. Лицето му беше бяло като порцелановия сервиз с цвят на слонова кост в трапезарията. От носа му се стичаше струйка кръв. Над лакътя му се виждаше гумен турникет. На пода, на двадесетина сантиметра от полуотворената му длан се търкаляше спринцовка, която Лори бе забелязала предишната вечер. На ръба на писалището бе оставен пергаминов плик. Лори се досети какво има в него — нали Шели й бе казал предната вечер. Сигурно това беше „бързата топка“, с която се перчеше той, някаква смес от кокаин и хероин.