Кейт Моргенрот - Убийство с любов

— Сънувам, че съм в къща, която уж е моята, но не е моята. Нали знаеш как става в сънищата? Как си сигурен, че е твоята къща, а тя не прилича на тази, която имаш наяве.

— Разбира се — потвърди Дийн от другата страна на стаята.

— Та значи, аз съм в моята къща и навън е тъмно. Едвам виждам. Разхождам се из стаите и търся някого. Не знам защо не светвам лампите, но не го правя. И изведнъж ме обхваща чувството, че в къщата се е случило нещо ужасно. Отивам в спалнята и въпреки че е тъмно, виждам петна по чаршафите. Сякаш някой е умрял там. Тогава усещам как от сенките някой се втурва към мен. Виждам лицето му и започвам да се задушавам.

— И?

— И се събуждам — завърши Присила.

— Не, имам предвид… чие е лицето? Обзалагам се, че е моето, нали?

— Не, не е твоето. Би било разбираемо, ако е твоето. Искам да кажа, че щеше да е прекалено очевидно, нали? Ти си емоционална заплаха.

— Алекс? — опита се да налучка Дийн.

— И това би било логично. Но най-странното е, че лицето… — Тя направи пауза. — Лицето е на Гордън.

Сюзан и детектив Акерман

— Госпожо Олтмън, обажда се детектив Акерман — каза Акерман, когато Сюзан вдигна телефона.

— О, здравейте.

Звучеше отнесено, сякаш я бе прекъснал, докато върши нещо, затова Акерман попита:

— Да не ви заварвам в лош момент?

Сюзан си помисли да потвърди, че моментът е ужасно лош наистина, но знаеше, че той не влага в думите си този смисъл.

— Не, никак даже — отвърна тя.

— Няма да ви отнема много време. Обаждам се, защото не успях да се свържа със съпруга ви. Оставих му няколко съобщения, но той не ми отговори, а секретарката му не желае да ме свърже.

— О, така ли? — възкликна Сюзан и се изсмя сподавено. — Разбираемо е.

— Кое е разбираемо? — озадачи се Акерман.

— Нали в съобщението не уточнявате за какво го търсите?

— Не. Предполагах, че ще се досети.

— Аз си мислех, че Хари откача, пък то вие се оказахте причината.

— Не ви разбирам — обърка се съвсем Акерман.

— Няма как да ме разберете. Съжалявам. Работата е там, че със съпруга ми се развеждаме. През последните няколко дни той ми оставя съобщения, че това с детективите не му минава, че нищо няма да открия и нищо не мога да направя за развода, защото щат Кънектикът позволява развод и без виновна страна. Помислих си, че е полудял. Помислих си, че сигурно заради това… — и тя пак започна да се смее. Но Акерман изведнъж осъзна, че не се смее. Сюзан плачеше.

Двайсет минути по-късно Акерман беше пред вратата на дома й. Както обикновено, отварянето бе истинско предизвикателство за нея, докато се опитваше да удържи кучетата. Не успя и когато Акерман пристъпи вътре, те се втурнаха към него и се усукаха около краката му, размахали опашки. Бо се изправи на задните лапи, Сюзан го сграбчи и заповяда:

— Долу, Бо. Извинявайте много.

— Няма нищо. Обичам кучета. Винаги сме имали поне две у дома, докато бях дете.

— А сега нямате ли? — попита Сюзан, докато отпращаше домашните си любимци, за да може Акерман да влезе.

— Не. Много бих искал да имам куче, но би било жестоко спрямо него. Не се задържам достатъчно вкъщи, за да мога да полагам необходимите грижи.

— Ами да поседнем? — предложи неловко домакинята. След като детективът дойде, не беше сигурна вече какво да прави. Докато се настаняваха на столовете във всекидневната, Сюзан започна:

— Съжалявам, че така ви натрапих проблемите си. Просто…

— Радвам се да помогна — успокои я Акерман. — Наистина. Знам какво преживявате. И вината не е ваша.

Точно това имаше нужда да чуе Сюзан и когато той го произнесе, веднага избухна в сълзи.

Акерман се наведе и я потупа по коляното. След това я остави да си поплаче. Не показа никакви признаци на неудобство или нетърпение. Сюзан си помисли, че сигурно от работата си бе свикнал хората да плачат пред него.

Когато най-накрая се успокои, го попита с все още треперещ глас:

— Откъде знаете, че вината не е моя?

— Първо, знам, че хората, които се чувстват виновни и непрекъснато премислят какво са могли да направят, за да не стане така…

Сюзан рязко вдигна поглед. Все едно й бе прочел мислите.

Той видя изражението й и се усмихна.

— Та тези хора обикновено не са виновни. Ако искате да разберете кой е наистина виновен, трябва да търсите човека, който най-енергично сочи с пръст.

— Но невинаги виновният е само един — каза Сюзан. — А дори да е така, какъв е смисълът да премисляш грешките на другия?

— А какъв е смисълът да се самообвинявате, когато всъщност не носите никаква отговорност? — възрази Акерман. — Защото в крайна сметка точно за това става въпрос — за отговорността.