Кейт Моргенрот - Убийство с любов

Софи го изгледа, след това заяви:

— Точно това е. Не искам да живеем повече тук.

Дийн се взря в нея с пълна уста.

— Искам да се върнем в Ню Йорк.

Дийн преглътна.

— Не говориш сериозно.

— Напротив — отвърна тя тихо.

— Искаш просто така да се вдигнем, да зарежем всичко, което сме направили тук, и да избягаме обратно в града?

— Да.

— Ти си полудяла.

— Не съм. — Пое дълбоко дъх и си изля сърцето. — Ако се замислиш, животът ни не се е променил много от времето, когато живеехме в града. Стоим си вкъщи, вечеряме, понякога гледаме филм. Но сега видеотеката е по-далеч. Ако искаме дървета — паркът ни беше точно отсреща през улицата.

— Не става въпрос за това. Нито за дърветата, нито за нещата, които правим вечер. Нали търсехме промяна? На мен тук ми харесва. Струва ми се, че съм част от общност. Не искам да прекарам живота си заобиколен от непознати. Виж, знам, че точно в момента не си много щастлива, но не вярвам, че със сигурност тук не ти харесва. Минали са само няколко месеца в края на краищата. Нека си дадем шанс. Истински шанс. Ако и след това пак не се получава, обещавам, че няма да останем.

— Какво имаш предвид под „истински шанс“?

— Една година — отвърна Дийн. — Само една година. А това означава само още — колко? — четири месеца? Не те моля за нещо невъзможно. И ако решиш, ще се преместим дори на същата дата, на която дойдохме тук.

— Една година точно? — попита Софи недоверчиво. — Само толкова?

— Само толкова.

— А ако не се получи?

— Тогава на часа ще започнем да подготвяме преместването си обратно в града. Обещавам ти — каза той и вдигна ръка. — А сега ти ще ми обещаеш ли да положиш повече усилия?

Софи мълчеше.

— Софи?

Тя вдигна очи към него.

— Да — каза. — Обещавам.

И удържа думата си. На следващия ден се обади на Присила и я помоли да я вземе на една от разходките.

Софи и Присила

Трупът висеше от клена в предния двор. Беше облечен в ефирна нощница, която вятърът развяваше. Тялото обаче не помръдваше — беше обесено.

Бе прекрасна октомврийска утрин, мразовитият въздух леко щипеше, а по тревата имаше тънка слана. Оцветените в есенно яркочервено листа на клена капеха и образуваха килим, приличащ на огромна кървава локва.

Небето бавно изсветляваше, профучаха две коли и вдигнаха купища листа от тротоара. Няколко закъснели прелетни птици прелитаха от дърво на дърво. По улицата се зададоха Софи и Присила.

— Какво мислиш за тиквената тема на Ашли? — попита Присила в движение. Минаваха покрай двор, украсен с гирлянди от стотици миниатюрни тикви, нанизани на тел като гердани от пуканки, и окачени по клоните на дърветата. Имаше и десетина по-големи тикви с изрязани сложни мотиви по тях. Те бяха подредени на стъпалата на верандата. Очевидно бяха дело на професионалист, а не направени от шумна група дечица в нечия постлана с вестници кухня.

Софи се замисли за кратко, преди да отговори. Не бе сигурна дали Присила иска да я похвали, или да я заклейми.

— Изглежда приятно — осмели се накрая да стреля напосоки, като внимаваше да не преиграе. Харесваше й предизвикателството да разговаря с Присила — всичко се свеждаше до това да отгатне какви отговори тя очаква да чуе. Напомняше й на учителката й по английски в десети клас, която задаваше въпроси, преструвайки се, че иска да предизвика дискусия, но всъщност винаги имаше твърдо мнение и само търсеше ученик, който да го повтори като папагал.

Този път се оказа, че е улучила.

— Разбира се, че изглежда фантастично — съгласи се Присила. — Но знаеш ли защо? Защото нае дизайнера, който украси моя двор миналия Хелоуин.

— Сякаш се опитва да те конкурира — каза Софи успокоително.

Отново бе уцелила десетката.

— Сякаш? О, моля те. Защо хората непрекъснато се състезават с мен? Толкова ли съм заплашителна?

Този път Софи се поколеба. Дали Присила очакваше положителен или отрицателен отговор? Реши да избегне въпроса с въпрос.

— И Джулия ли си е направила украса за Хелоуин? — попита тя и надникна между дърветата.

— Джулия? Едва ли. — Но когато се приближиха, Присила хвърли още един поглед, спря рязко и възкликна: — О, боже!

Софи също се спря.

— Какво има?

— Ах, тази кучка! Права си. И Джулия е направила нещо, но не в духа на празника. Подиграва се с дървото ми с призраци.

— Моля?

— Виж — и Присила посочи обвинително с пръст. — Нали се сещаш за дървото ми с призраци? По което окачих чаршафи и ги осветих с коледни лампички?