Кейт Моргенрот - Убийство с любов

Последният жест беше единственият, който предизвика у нея желаната реакция. Когато разопакова подаръка и видя какъв е, тя затаи дъх.

— О, Дийн — възкликна и запрелиства страниците така внимателно, сякаш се боеше, че ще се разпаднат.

— Харесва ли ти?

— Прекрасна е — отвърна тя тихо. — Много ми харесва. — Но когато харесваше подаръците му, обикновено му се хвърляше на врата, и както той обичаше да се шегува — буквално го задушаваше в прегръдките си. Този път само разлистваше книгата и прокарваше пръсти по подписа на заглавната страница.

След като и това не я накара да се почувства по-добре, той й предложи да отиде на лекар. Може би е добре да пие антидепресанти.

Тя поклати глава.

— Няма от какво да се срамуваш — каза й Дийн. — Такива неща обикновено са наследствени, а от това, което си ми разказвала, ми се струва, че майка ти е имала сериозни проблеми с депресията.

— Ще си помисля — отвърна тя.

— Един мой приятел ходи при страхотен лекар по същите причини. Мога да му се обадя и да взема…

— Казах, че ще си помисля — повтори Софи, но този път с тон, който сложи край на разговора.

Може би споменаването на майка й я бе уплашило и извадило от летаргията, но на другата сутрин, когато будилникът на Дийн иззвъня, тя не се претърколи настрани както обикновено и не се зави презглава. Не че мисълта да стане и да се изправи пред новия ден този път й беше по-приятна, но успя някак си да събере сили и да се вдигне. На следващия ден успя и да се облече. А на по-следващия дори отиде до супермаркета. Всичко изискваше неимоверно усилие — сякаш се опитваше да тича във вода, но въпреки това го правеше.

Дийн се зарадва. За него като че ли всичко си стана както преди. А тя се чудеше как е възможно той да не усеща разликата. Как може да не забелязва, че вече не е същата?

Успя да се насили да върши същите неща като едно време, въпреки че ги правеше машинално като програмиран робот. Все още обаче се опитваше да отбягва събиранията с други хора. Ходеше на срещите на литературния клуб, но отказваше да посещава партита. Измъкна се от последните две, за което на Дийн му стана неприятно, опита се да пропусне и това у Ашли, но Дийн настоя да я придружи.

— Няма никакво значение дали ще отида или не — каза му тя. — Няма да липсвам на никого.

— Самосъжаляваш се — обвини я той.

— Не, това е самата истина. Не ги обвинявам.

— Дори не ги познаваш — отвърна й Дийн. По гласа му разбра, че е раздразнен. — Мислиш, че хората са ти ясни. Нека ти кажа, че не е така. Не знаеш всичко и невинаги си права.

— Не искам да съм винаги права — каза тя.

— Тогава ела на партито и се стегни, по дяволите!

Тя се съгласи да отиде с него, макар че никак не й се ходеше. Дийн беше още приведен над нея и се правеше на загрижен.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита той пак.

Тя вдигна очи към него и отвърна:

— Не, не мисля, че съм добре.

Софи и Дийн

— Не беше толкова ужасно, нали? — попита я Дийн, когато се прибраха у дома и влязоха в кухнята през гаража.

— Сигурно — отвърна Софи.

Дийн се отправи директно към хладилника и затърси нещо за ядене.

— Гладен съм. А ти? Ето нещо, което не ми хареса — храната ми се стори ужасна. А, супер! Има лазаня. Искаш ли?

— Не, благодаря.

Той извади купата и прехвърли лазанята в чиния.

— Много си мълчалива — установи Дийн.

— Уморена съм — оправда се тя. — Мисля да си лягам.

— Не можеш ли да останеш поне десет минути с мен, докато се наям?

— Щом искаш. — И тя поседна край кухненската маса.

Той отиде до микровълновата печка и отвори вратичката й.

— Колко време трябва да го държа вътре?

— Две минути и половина са достатъчни — отвърна тя. — Но трябва да го покриеш със салфетка, иначе доматеният сос ще се разлети.

Той взе салфетка, покри лазанята и остана до микровълновата, докато чинията се въртеше в нея. Когато ястието бе стоплено, го занесе на масата.

— Искаш ли да опиташ? — предложи и поднесе вилицата към нея.

Софи поклати глава.

Той върна вилицата в чинията, без да хапне набоденото на нея, и каза:

— Нали не ми се сърдиш за това, че не си тръгнахме рано? Да, наистина ми се оплака, че не се чувстваш добре, но се справи отлично.

— Сигурно — каза тя отново, без да е много убедена.

— На последните две партита изобщо не дойде. Ако си бяхме тръгнали и от това рано… нямаше да изглежда много любезно. Сега живеем тук и ако искаме да станем част от общността, трябва да положим някакви усилия. — Взе отново вилицата и хапна парченце лазаня.