Грег Лумис - Тайната на „Пегас“

Беше почти навън.

Той хвърли поглед през рамо и видя, че определено недоволното множество се приближава към него. Макар че не бяха въоръжени, намеренията им очевидно бяха враждебни. Ланг се наведе, взе единия „Калашников“ от пода, включи го на автоматична стрелба и докато се измъкваше между гигантските врати, изстреля един откос в тавана. Трясъкът и дъждът от мазилка постигнаха желания ефект и всички се хвърлиха на пода.

Ланг хукна надолу по стъпалата и сетне по алеята за коли.

Нямаше представа къде се намира, затова побягна по каменната настилка. Видя субтропични растения, палми, испански щик, грамаден кактус и висок зид. Не беше помислил, че може да има ограда, при това твърде висока за прескачане и с бодлива тел отгоре. Вгледа се внимателно и забеляза и жици. Независимо дали искаха да държат някого вън или вътре, тамплиерите не се шегуваха.

Щом имаше алея за коли, трябваше да има и изход.

Движейки се в сенките, Ланг продължи по каменната настилка и стигна до портата. Беше желязна, висока колкото всички други врати, през които преди малко беше минал, и пазена от двама мъже с автоматични оръжия. Единият беше допрял до ухото си мобилен телефон и Ланг беше готов да се обзаложи, че не се обажда да му донесат пица.

Той приклекна зад храстите и огледа обстановката. Топлият бриз беше натежал от влага и ухаеше на солен въздух и жасмин. Мястото се намираше близо до океан, но кой?

Пазачът затвори телефона, прибра го в джоба си и каза нещо на колегата си. Двамата хванаха оръжията с две ръце и започнаха да оглеждат двора. Ланг се замисли дали да не изстреля два куршума в бърза последователност. От това разстояние едва ли щеше да пропусне. Не. Звукът щеше да привлече вниманието на всички. Освен това не беше сигурен как да отвори портите. Стоманените болтове от двете страни показваха, че има механизъм, който контролира движението им. Ако се изискваше комбинация или не можеше да намери бутона, нямаше да постигне нищо.

Положението се влошаваше. Той чу лай на приближаващи кучета.

Нямаше много време. На изток се развиделяваше. Скоро щеше да бъде светло.

Лисабон, летище „Портела“

06:24 ч.

Двумоторният „Дехавиланд“ се отклони от пистата на лисабонското летище „Портела“ и се отправи към малка рампа, където чакаха няколко превозни средства. След минути шествието от черни ланчии потегли по Авенида Марешал. Градът все още не се беше разсънил.

Инспектор Фицуилям наблюдаваше през тъмното стъкло как нощта с нежелание се оттегля от Лисабон. В пътеводителите, които прегледа в самолета, пишеше, че старият град се намира някъде там в мрака. Той си позволи за миг да си представи, че двамата с Шандън са на почивка, седят в малък ресторант с изглед към Тагус, величественото пристанище на Лисабон, и гледат замъците на околните хълмове. Всичко беше великолепно само на снимките.

За съжаление пътуването му не беше романтично. Автомобилите профучаха по Кампо Гранде. Полицейските коли задържаха камионите с доставки и прибиращите се в домовете си закъснели гуляйджии. След няколко минути излязоха от магистралата, завиха на „детелината“ и минаха край предградието „Куелус“. Дори розовият зрак на зората не можеше да разхубави еднообразните бели жилищни блокове, които приличаха на кутии, струпани върху голите склонове.

„За тях е адски удобно“ — помисли той. Французите биха предпочели да пукнат, но не и да го поканят да присъства на ареста. Италианците и германците биха го задушили с безкраен поток от доклади. Жалко, че целият Европейски съюз не съдействаше с такава лекота като португалците! И още по-хубавото беше, че според Карлош, връзката му тук, никой не си правеше труда да иска заповеди за арест. Само потропваш на вратата и търсиш господин Лангфорд Райли.

Фицуилям се облегна назад на седалката.

Мисията щеше да му достави удоволствие. Може би Карлош щеше да издейства дори заповед за екстрадиране, а Фицуилям щеше да има възможност да купи подарък на Шандън и да се върне заедно с Райли още същия ден.

Единственото неприятно нещо беше, че информацията бе изтекла и местната полиция бе имала време да предупреди похитителите на Райли. Фицуилям беше научил, че ченгетата в Синтра смятат за свое задължение да закрилят местните благородници дори — или особено — от националните власти.

Синтра

06:47 ч.

— Ще можеш ли да я срежеш, без да те удари ток?

Снайперистът отговори, като вдигна оголената жица и бързо я свърза с малка черна кутия, която приличаше на джобен касетофон.