Грег Лумис - Тайната на „Пегас“

Ланг й даде кредитната си карта и пъхна плика във вътрешния джоб на сакото си. Какво щеше да прави с картина с религиозен сюжет? Не можеше да става и дума да я продаде. Джанет я беше купила в последните часове на живота си. Все щеше да й намери място някъде.

Той подписа касовата бележка от кредитната карта, сложи я в джоба си, стисна пакета под мишница и спря на прага, за да може очите му да се приспособят от сумрака в галерията към ярката пролетна светлина навън.

Нещо не беше наред.

Предишната обостреност на сетивата обичайно му помагаше да се ориентира в обстановката и се беше превърнала в част от него. Той вече не я забелязваше — нещо като инстинкт на елен, който се ослушва за звуци от хищник. Съзнанието му регистрира, че портиерът на отсрещната жилищна сграда стои от лявата, вместо от дясната страна на вратата, до някаква таратайка в богаташки квартал, пълен с мерцедеси и беемвета.

Едва след секунда Ланг осъзна, че е спрял и се е вторачил в улицата. Беше му необходима още една, за да проумее защо. Мъжът на отсрещната страна, скитникът, който дремеше, за да прогони демоните на евтиното вино в осеяния с хартии и стъкла вход на една от необитаемите сгради в квартала. Той седеше срещу Ланг, привидно затворил очи. Износеното му камуфлажно яке, дрипавите джинси и мръсните маратонки без връзки бяха съвместими с облика му. Човекът можеше да е някой от хилядите бездомници, обикалящи из града. Но колко от тях бяха гладко избръснати и с късо подстригана коса, която не висеше под плетената шапка? Дори да беше наскоро освободен от затвор, където държаха на личната хигиена, едва ли би се излежавал там по обед, когато църквата малко по-нататък по улицата раздаваше супа и сандвичи. Освен това беше заспал много бързо. Ланг беше сигурен, че скитникът не беше там, когато пристигна в галерията, но въпреки това си бе намерил подходящо място и бе задрямал след две-три минути. Дори разяждащата червата отрова, купена с долари, изпросени от амбициозни млади кариеристи с чувство за вина, не би го приспала толкова бързо.

Разбира се, Ланг може би грешеше. В квартала имаше много просяци и беше пропуснал да забележи този. Това обаче беше малко вероятно.

Той вдигна ръка, сякаш да засенчи очите си, и остави място между пръстите си, наблюдавайки мъжа, докато вървеше към мястото, където беше паркирал поршето си. Плетената шапка бавно се обърна. Човекът го следеше.

Ланг се качи в колата и обиколи квартала. Когато се върна, мъжът беше изчезнал.

Той си напомни, че параноята невинаги означава, че някой те следи.

Атланта

Същият следобед

Ланг знаеше, че секретарката му Сара би го предупредила, ако в работата му възникнеше спешен случай. Реши да занимава съзнанието си с нещо и да провери как вървят нещата, затова отиде в офиса си — апартамент, който се намираше на висок етаж в един от небостъргачите в центъра на Атланта.

Сара плачеше, докато му поднасяше съболезнованията си по време на погребението сутринта, и той очакваше, че отново ще се разридае. Все пак Сара добре познаваше Джанет и Джеф. За негова изненада тя го поздрави с думите:

— Кенет се обади. Джанет е оставила този номер за спешни контакти. Кучето Мърморко е било там две седмици. Искаш ли да го взема? Между другото, що за име е Мърморко? Какво стана с Шаро или Верен?

— Предполагам, че Джеф го е избрал. — Ланг нямаше представа какво ще прави с голямото грозно куче. Мърморко обаче беше приятел на Джеф и нямаше да бъде изпратен в приют. Всъщност, като се замислеше, присъствието на кучето може би щеше да му върне малка част от семейството. — Не, благодаря. Аз ще го взема, като се прибирам у дома.

Той седна зад бюрото, отрупано с папки с надпис „За изпращане по пощата“.

След като напусна предишната си работа, двамата с Доун се бяха съгласили, че правото е привлекателна втора кариера. Малката му пенсия и нейната заплата го издържаха, докато учеше. Идеята да работи за някого обаче беше непривлекателна. Ланг завърши, основа собствена адвокатска кантора и започна да телефонира на стари познати и да търси клиенти.

Мълвата се разпространи и практиката му стана печеливша. Доун напусна работа и отвори бутика, за който мечтаеше. Ланг вече не беше подвластен на непредсказуемостта на предишната си професия и се прибираше вкъщи почти всяка нощ. А когато не се връщаше, съпругата му знаеше къде е и кога да го очаква.

Имаха всичко, за каквото жадуваше средностатистическият американец — голяма къща, достатъчно пари, за да правят каквото искат, и любов един към друг, която времето изглежда разпалваше все по-силно като бензин, изливан в огън. Дори след пет години не беше нещо необичайно Доун да го посрещне на вратата по оскъдно облекло или гола, и двамата се любеха във всекидневната, прекалено нетърпеливи да стигнат до спалнята.