Грег Лумис - Тайната на „Пегас“

Получи се много неудобно, когато една вечер Ланг доведе у дома клиент, без да се обади предварително.

Единственият облак на хоризонта им беше, че Доун не можеше да забременее. След безкрайни тестове те уредиха осиновяване, но няколко месеца по-късно Доун започна да губи апетит и да слабее. Женските части, отказали да възпроизвеждат, бяха станали злокачествени.

За по-малко от година едрите й гърди заприличаха на отпуснати празни кесии. Ребрата й стърчаха и сякаш щяха да пробият бледата й кожа при следващото затруднено поемане на въздух. Тогава за пръв път Ланг осъзна, че същата вселена, която му даде любяща и отзивчива съпруга, може хладнокръвно да я гледа как линее и се превръща от кипяща от здраве жена в скелет с опадали коси, чийто дъх мирише на смърт, и единственото й удоволствие са опиатите, временно облекчаващи болката.

Докато ракът се развиваше, двамата си говореха за нейното оздравяване, какво ще направят и къде ще отидат. Всеки се надяваше, че другият вярва в това, но всъщност тайно се молеха неизбежният край да настъпи по-бързо.

Ланг страдаше от мисълта за нейната тленност и от нелогичното чувство за вина, че не може да й даде утеха. Имаше предостатъчно време да се подготви за смъртта й.

Докато си спомняше всичко това, той се запита кое е по-лошо — мъчението на сигурната смърт или внезапното отнемане на сестра му и племенника му.

Колкото до второто — поне можеше да мечтае за отмъщение, за разчистване на сметките с онези, които бяха причинили смъртта им. За Доун обаче нямаше да изпита това удоволствие.

През годините след оттеглянето му необходимостта да използва предишните си връзки постепенно намаля. Докато ровеше в чекмеджето на бюрото си, Ланг се запита колко от тях са останали. Пръстите му докоснаха фалшивото гръбче и той плъзна дървената плоскост, зад която имаше тефтерче. Извади го и го отвори. Кой работеше още? Нещо по-важно — кой му дължеше услуга?

Ланг набра номер с код 202, остави телефонът да позвъни два пъти и затвори. Номерът му щеше да се появи на нечий компютърен екран и за по-малко от секунда щеше да бъде сверен с името и местонахождението му. Ако, разбира се, номерът все още принадлежеше на човека, с когото се надяваше да се свърже.

Сара му позвъни след минута.

— Търси те някой си господин Бъркли. Каза, че отговаря на обаждането ти.

Ланг вдигна слушалката.

— Майлс? Как я караш, стари приятелю?

Отговорът се забави за част от секундата повече от обикновен разговор. Обаждането се препращаше през един от разпръснатите из земното кълбо предаватели и не можеше да бъде проследено.

— Отлично, Ланг. А ти как си, по дяволите? — Майлс Бъркли беше запазил провлачения си южняшки акцент, сякаш беше някакъв безценен трофей.

— Не много добре, Майлс. Нуждая се от помощ.

Ланг знаеше, че думите му се сравняват с предишни записи на гласа му. Или се проверяват с технологии, изобретени след напускането му.

Последва кратко мълчание.

— Ще направя всичко, Ланг…

— Преди три дни в Париж избухна пожар. Изглежда е бил използван термит.

— И аз така чух.

Майлс все още четеше местните вестници и отбелязваше, проучваше и картотекираше всичко необичайно, което би могло да бъде предвестник на интересна дейност. Очевидно продължаваше да се занимава със същата работа.

Ланг се зарадва, че поне в това отношение му е провървяло.

— Липсват ли военни запаси? Имаш ли представа откъде може да е дошъл този боклук? И кой би притежавал подобни оръжия?

— Защо се интересуваш? — поиска да знае Майлс. — Мислиш, че може да е някой твой клиент?

— Изгоря къщата на приятелката на сестра ми. Тя и племенникът ми бяха вътре.

Отново настъпи тишина, която беше твърде дълга, за да бъде приписана на предавателя.

— По дяволите! Съжалявам, Ланг. Нямах представа. Разбирам защо се интересуваш, но засега не разполагаме с нищо. Доколкото ни е известно, няма кражби от военни обекти, нито липсва инвентар. Разбира се, всеки може да си тръгне с половината руски арсенал, без руснаците да разберат. Сестра ти да не се е забъркала в нещо?

— В нищо, освен с детето си, медицинската си практика и религията си. Това едва ли може да се нарече престъпно.

— Тогава е трудно да се отгатне мотивът. Да не си решил да се върнеш? Надявам се, че не е така. Които и да са онези негодници, по всяка вероятност са професионалисти. Няма начин да ги заловиш сам, дори ако разбереш кои са.

— И през ум не ми е минавало — излъга Ланг. — Ясно ти е защо се интересувам. Ще ми се обадиш ли, ако научиш нещо?