Дейвид Балдачи - Ден нула

Няколко минути по-късно те се изправиха пред четирите трупа. Навън вече беше светло, но въпреки това Коул запали лампата.

— Няма съмнение, че местопрестъплението не е непокътнато — отбеляза Пулър. — Убийците са се завърнали и със сигурност са унищожили някои улики.

— Спокойно са могли да го направят и преди това — възрази Коул.

— Дори да изправим някой заподозрян пред съда, обвинението ще бъде разбито на пух и прах от адвокатите му, които ще използват именно този факт.

Коул не отговори, но от мрачното й изражение личеше, че е наясно с това.

— И какво в крайна сметка ще направим? — попита след продължителна пауза тя.

— Засега нищо. Ще продължаваме с огледа.

— Не трябва ли да го съгласуваш?

Пулър пренебрегна въпроса й.

— Семейство Рейнолдс не са живеели в тази къща — обяви с равен глас той. — Въпросът е какво са правили тук.

— Къщата е собственост на Ричард и Мини Халвърсън, родителите на мисис Рейнолдс. В момента са в старчески дом. Всъщност само той. Доскоро мисис Халвърсън живееше тук, но получи удар и я преместиха в една специализирана болница край Пайквил. Разстоянието до там не е голямо, но по нашите пътища ще отнеме най-малко час и половина.

— Вече имах възможност да се уверя в това.

— По всяка вероятност мисис Рейнолдс е била временно тук, за да посещава баща си, да подготви къщата за продажба и да премести майка си в същия старчески дом, тъй като тя вече не е в състояние да живее сама. Сега е лятна ваканция и затова е взела децата със себе си. Предполагам, че мистър Рейнолдс е отскачал до тук само през уикендите.

— Откъде намери тази информация?

— От местни източници. Старческият дом и болницата, плюс разговори със съседите.

— Добра работа — похвали я Пулър.

— Не съм тук, за да работя зле.

— А аз съм тук, единствено защото една от жертвите носи униформа. Според шефа ми вие тук нямате нищо против съвместната ни работа.

— Нашият шериф не възразява.

— А ти?

— Да речем, че не съм решила още.

— Струва ми се справедливо — кимна Пулър.

— Значи Рейнолдс е работил в АВР?

— Не ти ли го казаха, когато им изпрати отпечатъците му?

— Не. Само потвърдиха самоличността му. Военното разузнаване, а? Може би е бил нещо като шпионин и затова са му видели сметката?

— Не знам. Готвел се е да излезе в пенсия. Може би е бил чиновник с висш чин, решил да поспечели от частния сектор. В Пентагона работят много такива хора.

Пулър реши да не споделя с какво всъщност се е занимавал Рейнолдс в Агенцията за военно разузнаване. Жената насреща му нямаше право на достъп до подобен род информация, а той съвсем не беше готов за служебно наказание и евентуално понижение.

— На практика това не ни помага кой знае колко — каза Коул.

— Е, може би не е бил чиновник — подхвърли той.

— Но нали току-що каза, че…

— Казах може би . Но не е сигурно. И аз току-що навлизам в разследването, също като теб. Много неща не знам.

— Добре.

— Открила си ги така, както ги виждаме, нали? — попита Пулър, приближавайки се към жертвите. — Подредени един до друг…

— Да.

— Причината за смъртта на възрастните е напълно очевидна, но какво ще кажеш за децата?

Коул не отговори и той се обърна да я погледне.

Дулото на револвера й беше насочено в главата му.

— Нещо лошо ли казах? — спокойно попита Пулър.

Гледаше я в очите, сякаш не забелязваше насоченото оръжие. Когато някой те вземе на мушка, винаги трябва да го гледаш в очите. Няма друг начин да разбереш намеренията му. А намеренията на жената насреща му явно бяха да го гръмне в мига, в който той направи погрешно движение.

— Изобщо нямам представа дали си този, за когото се представяш. Твърдиш, че си от ОКР, но това са само голи думи. Не трябваше да те допускам на местопрестъплението. Може би ти си убил Лари Уелман, а после ме успиваш с истории за някакъв проблясък в гората. Може би си шпионин, дошъл да отмъкне куфарчето и лаптопа на жертвата.

— Колата ми отвън има армейски номер.

— Може да не е твоя, а просто да си я откраднал.

— Имам документи.

— Това исках да чуя — каза тя и дулото на револвера помръдна леко. — Покажи ги, но бавно, много бавно!

Коул отстъпи крачка назад. Беше заела класическата поза за стрелба тип „Уивър“, наречена така на един калифорнийски полицай, който благодарение на нея беше обрал всички награди на състезанията по точна стрелба в края на петдесетте години на миналия век. Правилата бяха прости и ясни: разкрачени крака на ширината на раменете, леко сгънати колене, кракът откъм страната на оръжието малко по-назад от другия. Така най-добре се контролираше откатът в момента на изстрела. Пулър забеляза, че Коул е подпряла ръката, стискаща оръжието, с пръстите на другата, но не при китката, а доста по-високо — при лакътя. Това неминуемо щеше да доведе до потрепване в момента на изстрела. От друга страна, тя държеше оръжието уверено, което означаваше, че ще го повали с първия изстрел, независимо от леките несъвършенства на стойката й.