Дейвид Балдачи - Ден нула

Строс го погледна стреснато.

— Ти знаеш кой уби сина ти, Бил.

— Знам — прошепна той. — А ти знаеше, че знам.

— Какво мислиш да направиш по въпроса?

— Какво мога да направя?

— Бягството ти приключи. Ще прекараш останалата част от живота си в затвора. Но все още имаш шанс да промениш всичко това. Дори да отървеш затвора при определени условия.

— Не, Пулър. Не мога да го направя.

Пулър се наведе напред и пистолетът в ръката му леко помръдна.

— Ще ме убиеш ли? — прошепна Строс, забелязал движението му. — Затова ли си дошъл?

— Пътувах дълго, за да се срещна с теб. Не, няма да те убия. — Замълча за момент, после добави: — Разбира се, ако не ми дадеш повод…

— Съжалявам за Сам.

— Не съм тук заради Сам, а за да разговарям с теб.

— Как успя да ме откриеш?

— Това изобщо не се е налагало.

— Не те разбирам — учудено го изгледа Строс.

— Не се наложи да те издирвам, защото не съм те изпускал от погледа си. По всяко време знаехме къде си. И вървяхме по дирите ти чак до тук.

— Не разбирам — повтори Строс. — Как е възможно да…

— Те убиха Дики, Бил — изправи се Пулър. — Застреляха го в главата. Но ти не си допускал, че това ще се случи, нали?

— Нещата не трябваше да се развият така — поклати глава Строс.

— Право в главата, Бил. Както си караше мотоциклета и изведнъж — бум!

Тресна изстрел и Строс за малко не падна от леглото. Куршумът се заби в стената зад него.

— Ей така го гръмнаха — спокойно добави Пулър. — Пръснаха му мозъка. Бях там и видях всичко. Куршум, летящ със свръхзвукова скорост. Нарича се „Лапуа“, Бил. Използва се само когато жертвата трябва да умре на място. Дики нямаше никакъв шанс. Ти не би познал детето си, Бил. Лицето му го нямаше.

Строс се придърпа нагоре.

— Това не беше част от плана! — гневно отвърна той. — Аз не знаех… Никой не ми каза, че Дики… — Гласът му постепенно заглъхна, последван от глухи ридания.

— Предполагам, че скърбиш за смъртта му — каза Пулър.

— Разбира се, че скърбя! Когато се появихте у дома да ни съобщите ужасната новина, аз останах като вцепенен, но майка му рухна.

— Виждам, че въпреки това не си имал проблеми да я зарежеш — отбеляза Пулър.

— Нямаше как да я взема със себе си. Нямаше как да й обясня… — Строс млъкна, скри очите си с длани и отново се разрида.

— Значи жена ти не е била в течение, така ли?

— Открих й специална сметка. Никога нищо няма да й липсва.

— Освен съпруга и детето й. А понеже ти я заряза, няма как да знаеш дали не е загинала при експлозията.

— Казаха ми, че… Всъщност нашата къща е достатъчно далече…

— Не се ли ядоса, че убиха сина ти? — прекъсна го Пулър.

Строс не отговори.

Пулър бръкна във вътрешния джоб на сакото си.

— Имам снимка, направена по време на аутопсията. Искаш ли да видиш детето си? Да се увериш с очите си какво са направили с него?

Сълзите на Строс рукнаха, но той не направи опит да ги избърше.

— Това не биваше да се случва!

— Но се случи, Бил. Искаш ли да погледнеш детето си? — Ръката му със снимката се протегна напред.

— Не, не! — сви се Строс. — Не искам да го виждам… такъв.

— Ако някой постъпи така с моето дете, аз бих искал да отмъстя. Бих искал реванш, правосъдие!

— Аз… Вече е късно за всичко това.

— Прав си, Бил — рязко отвърна Пулър и прибра снимката в джоба си. — Но все пак нещата могат да се променят. Ти можеш да ги промениш. В памет на сина си.

— Не мога. Те ще отмъстят на жена ми…

— Тя вече е на сигурно място. Предстои да влезе в Програмата за защита на свидетели. Всичко е уредено. От теб се иска само едно — да постъпиш правилно.

Пулър се облегна назад и прибра пистолета си.

— Ами аз? — погледнато с насълзени очи Строс. — Какво ще стане с мен?

— Влизаш в затвора, Бил — отсече Пулър. — Никакви сделки.

— Значи ще проговоря, но въпреки това ще вляза в затвора? — горчиво промълви Строс.

— Но ще живееш. Това е далеч по-добра алтернатива в сравнение със смъртта.

— Ще ме убиеш, ако не проговоря, така ли?

— Няма да се наложи.

— Защо?

— Защото правителството ще те екзекутира за държавна измяна.

В стаята се възцари тишина.

— Искам отговор, Бил — обади се най-сетне Пулър. — Самолетът ме чака. Теб също. От отговора ти зависи къде ще те откара.

— Тогава да вървим! — тръсна глава Бил Строс и се изправи.

Пулър също стана и го хвана за лакътя.

— Добър избор.

— Правя го заради Дики.

— Браво на теб.

Както винаги Пулър избра най-отдалечените и затънтени пътеки. Обичаше да тича тук, за да се поти и да мисли, отдавна открил, че първото подпомага второто. А по време на тези свързани дейности не обичаше наоколо да се мотаят други хора.