Дейвид Балдачи - Ден нула

— Може би не е очаквал, че ще се забърка и синът му.

Качиха се в колата и Пулър включи на скорост.

— Не мога да си представя да изгубя детето си — промълви Коул и се обърна да погледне къщата.

— Никой не иска да го изпита.

— Някога мислил ли си да се ожениш?

„Аз вече съм женен“, помисли си Пулър. „Съпругата ми е армията на Съединените щати, която понякога е голяма мръсница.“

— Предполагам, че всеки си мисли подобни неща — отвърна той. — Понякога…

— Трудно е да имаш семейство, когато си ченге.

— Напротив. Това се случва постоянно.

— Имах предвид да си жена ченге.

— И те го правят.

— Вероятно. Май прибързах, като казах на Строс, че можем и по-късно да претърсим стаята на Дики, а? Особено ако мислиш, че крие някаква информация от нас.

— Ще стигнем и до това, но се съмнявам, че ще открием нещо важно.

— Според теб къде би крил наистина важните неща?

— Може би на мястото, на което Ерик Тредуел е държал волфрамовия карбид.

— Наистина ли мислиш, че това е важно?

— Важно е, защото е необяснимо. — Погледна часовника си и попита: — Спи ли ти се?

— Не. Имам чувството, че съм докоснала оголена жица. Мисля, че тази вечер трябва да останеш у дома.

— Защо? Имам си стая.

— Не забравяй, че се опитаха да те взривят. Неведнъж, а два пъти.

— Може би си права.

Отидоха да приберат колата на Коул и той я последва със своята. Тя му показа стаята и се увери, че няма да му липсва нищо.

Той седна на леглото и започна да събува тежките армейски обувки. Усети погледа й от прага и вдигна глава.

— Какво?

— Защо Дрейк, по дяволите? — промълви тя. — Само защото наблизо минава газопровод и има атомна електроцентрала?

— Предполагам, че за някои хора това е повече от достатъчно.

Той събу и втората си обувка и посегна към единия М11 на кръста си.

— Цял живот ли ще носиш оръжие? — попита тя.

— А ти?

— Не знам. За момента идеята ми се струва добра.

— И на мен.

— Ако се измъкнем живи от всичко това… — започна тя. — Бихме могли да…

Погледите им се срещнаха.

— И аз си помислих същото — промълви той.

В един след полунощ Пулър отново се озова в Афганистан, в разгара на престрелката, в която винаги излизаше победител — дори и когато не можеше да върне у дома живи всичките си бойни другари. Събуди се от кошмара бавно и някак спокойно. На практика обаче се беше събудил от нещо друго.

От една идея.

Имаше нещо, което не беше проследил. Осъзна го преди малко — докато още убиваше афганистанци в пустинята. Не разполагаше с много време да поправи тази грешка. Стана, облече се и напусна къщата с онази безшумна стъпка, с която патрулираше в Близкия изток. Спря само за миг, за да провери Коул. Тя спеше дълбоко, покрита с чаршаф въпреки жегата навън. Остави й бележка на хладилника, провери ключалките на вратата и избута колата си от алеята. Запали мотора чак на пресечката.

Трийсет минути по-късно спря пред едноетажната бетонна сграда, където бе офисът на Строс. От предишното си посещение знаеше, че алармена инсталация липсва.

Огледа се за последен път и тръгна напред. Ключалката на входната врата му отне трийсет секунди.

Пое по коридора. Все още не включваше фенерчето си просто защото при предишната си визита си беше направил труда да запомни вътрешното разположение. Петнайсет крачки напред по коридора, първата врата вляво. За момент включи фенерчето. С негова помощ възнамеряваше да се справи с бравата. Озова се в кабинета на Строс и провери вратата на килера. За негова изненада тя беше отключена.

Касата беше стар модел, но изключително солидна. Инструментите влязоха в действие. Пет минути по-късно ключалката изщрака и вратата се отвори. След още десет минути претърсване на документи откри онова, за което беше дошъл.

Разгърна чертежите върху бюрото, закрепи фенерчето над тях и започна да ги снима. Тази работа му отне още пет минути. После върна документите обратно в касата. Не след дълго вече пътуваше обратно. Спря пред къщата на Коул, промъкна се в стаята си и разгледа направените снимки кадър по кадър. Когато свърши, се облегна назад и се зае да обобщи ситуацията. Строс беше държал въпросните чертежи под ключ, а Ерик Тредуел и Моли Битнър бяха измислили как да се доберат до тях и да ги преснимат. Сега вече разбираше защо са го направили.

Разполагаше с техните пръстови отпечатъци, снети от полицията. Очевидно се бяха потили обилно по време на акцията в кабинета на Строс, защото влагата по пръстите им личеше съвсем ясно върху специалната хартия, с която той бе снел отпечатъци от касата. Сравни ги с полицейските — нямаше съмнение, че са на Ерик и Моли.