Дейвид Балдачи - Ден нула

Бил Строс беше с дънки и трикотажна риза. Държеше незапалена цигара. Вероятно мисис Строс не му позволяваше да пуши в къщата, също като Ронда Дъгет.

Изслушаха обясненията на Коул, седнали един до друг на канапето. Когато чу за изстрела, Строс вдигна глава.

— Значи някой го е убил? — попита той. — Убил е Дики съзнателно?

— Така беше — кимна Пулър. — Аз бях там.

— В пожарната ли? — изгледа го Строс. — Какво сте търсили там?

— Това няма значение, мистър Строс — отвърна Коул.

— Имате ли някакви подозрения за убиеца?

— Дори нещо повече — кимна Пулър. — Имаме самия убиец.

Двамата зяпнаха насреща му.

— Заловили сте го? — възкликна Строс. — Кой е той? Защо е убил сина ни?

— Не знаем кой е. И нямаше как да го попитаме, тъй като няколко минути по-късно той се самоуби.

Мисис Строс се разрида. Съпругът й я прегърна през раменете и я изведе от стаята.

Коул и Пулър останаха сами. Той стана и закрачи напред-назад.

Строс се появи няколко минути по-късно.

— Моля за извинение, но вие разбирате колко сме разстроени — промълви той.

— Разбираме — отвърна Коул. — Ако желаете, можем да дойдем друг път. Знаем, че ви е много тежко.

— Не, дайте да приключим сега — отвърна Строс и се отпусна на канапето. Най-после запали цигарата си и издуха облаче дим.

— Правим опити да идентифицираме самоубиеца.

— Сигурни ли сте, че не е местен човек? — попита Строс.

— Да, но трябва да се провери.

— Имате ли представа защо някой би пожелал да навреди на Дики? — попита Коул.

— Никаква. Дики нямаше врагове, а само приятели. Повечето от тях са членове на мотоклуба.

— Работеше ли някъде? — попита Пулър.

— Ами… Не, в момента не.

— А преди това?

— В Дрейк не се намира лесно работа.

— Е, все пак „Трент Експлорейшън“ развива дейността си тук, а вие сте изпълнителен директор на компанията.

— Да, но Дики не желаеше да работи в нея.

— Защо?

— Нашата дейност просто не го интересуваше.

— Значи вие сте го издържали, така ли? — попита Пулър.

— Моля? — разсеяно го погледна Строс. — Е, да, може да се каже. От време на време му давах пари, освен това живееше при нас. Беше единственото ни дете, вероятно сме го поразглезили. — Замълча, дръпна за пореден път от цигарата си и добави: — Но не заслужаваше да бъде убит.

— Естествено — кимна Коул.

— Вероятно на даден етап ще се наложи да претърсим стаята му — рече Пулър.

— Не тази вечер, разбира се — добави Коул.

— Той спомена пред мен, че са го изхвърлили от армията…

Строс го изгледа гневно, но каза:

— Така е, за съжаление.

— Кое по-точно? Изхвърлянето или обратните му наклонности?

— И двете — откровено отвърна Строс. — За такива като Дики животът в малко градче никак не е лесен.

— Той беше добро момче — каза Пулър. — Имаше желание да направи каквото трябва.

— Какво имате предвид?

— Помагаше ни в разследването — поясни Коул.

— Как?

— Просто ни помагаше.

— Затова ли са го убили?

— Не знам.

— Колко хора умряха напоследък, господи! Мислите ли, че има връзка между тези убийства?

— Да — кимна Коул.

— Защо?

— Не мога да навлизам в подробности.

След кратко колебание Пулър реши да смени темата просто защото времето им изтичаше.

— Открихте ли нещо за онези разрешителни? — попита той.

— Свързах се с офиса, който отговаря за тях — отговори с малко забавяне Строс. — Отговориха ми, че началникът на смяната е поискал и получил разрешение за взривяване. Но е имало някаква засечка при предупреждението. То се е забавило и човекът издал заповед да започват. Това не се случва често, но все пак се случва.

— Кой е знаел за началния час?

— Аз, началникът на смяната. И още много хора в „Трент“.

— А Роджър?

— Нямам представа — поклати глава Строс. — Но ако е имал интерес, със сигурност не е било проблем да научи.

Коул стана и му подаде визитката си.

— Обадете ми се, ако се сетите за още нещо. Много съжалявам за сполетялата ви загуба.

— Благодаря, сержант Коул — отвърна Строс и също се надигна. Изглеждаше леко объркан от внезапния край на разговора.

Пулър се изправи последен.

— Много хора умряха — промърмори той. — Не искаме повече трупове.

— Разбира се — кимна Строс и лицето му почервеня. — Нима намеквате, че…

— Не, нищо не намеквам.

— Според теб лъже, а? — подхвърли Коул, докато крачеха обратно към колата.

— По-скоро знае повече, отколкото казва.

— Това означава ли, че е допринесъл за убийството на собствения си син? Изглеждаше наистина съсипан.