Джон Кларксън - Лично правосъдие

Кели кимна.

— Мили боже, какво чудо — тихо измърмори той. — Вместо да дойдеш тук и да ми помогнеш да открия онова копеле Девлин, ти си дошъл да ме изнудваш и да разнасяш мръсни лъжи.

— Единственото, което ти нося, е информацията, за която клиентът ми иска да знаеш. Погрижи се той или интересите му да не пострадат и информацията ще остане в тайна.

Кели се обърна към него. Лицето му се сгърчи в злобна гримаса.

— Долно чифутско копеле. Мислиш си, че можеш да ме заплашваш с това ли? Мислиш си, че ще го преглътна безнаказано? Шибан предател. Тръгваш срещу своите, така ли? Тръгваш срещу своя брат полицай? Ще те смажа, мръсен евреин такъв!

Зитър се изправи от стола си и се обърна към ирландеца.

— Не си ми никакъв брат полицай — тихо отвърна той. — Нито в службата, нито сега — никога, защото от онова, което чух, ти си шибан крадец, Кели. Ти си престъпникът, не аз.

— Искаш ли да чуеш истинска заплаха? Слушай това — разбрали сме, че си се сдушил с лоши хора. Не ми пука колко връзки имаш. В момента, в който името ти се замеси с онези клубове, с теб е свършено.

— Клубовете са си твой проблем. Ако искаш и аз да ти стана проблем, най-добре пак да си помислиш. Само прати някое от продажните си ченгета, включително онези две лайна, които седят в онова сепаре, и на момента ще ги убия. А после ще убия и теб, скапаняко. Не превръщай и мен в един от проблемите си, Кели, защото в момента си имаш достатъчно. Заеми се да разчистиш собствения си двор и всичко това може да ти се размине.

Зитър разкопча сакото си и заднешком се отдалечи от Кели, без да изпуска от поглед двамата детективи. Ирландецът не каза нищо. И никой не помръдна. Когато стигна до вратата, Зитър се обърна и излезе от бара. Скочи в първото такси, което се изпречи пред очите му, слезе три пресечки по-нататък и телефонира в „Карлайл“. Отговори му Сюзън.

— Кажете на Девлин, че всичко е готово.

Барът „Оук рум“ беше оживен. Метрдотелът на входа бе представителен мъж в смокинг, който внимателно изгледа влезлия Девлин. Девлин носеше черно поло, черни панталони и сивото си ленено сако. Липсата на вратовръзка накара метрдотела да вдигне вежди, но високата елегантна блондинка с Девлин беше достатъчна, за да го пусне. Сюзън изглеждаше поразително. Напрежението и фактът, че не бе пила нито капка алкохол караха очите й да блестят. Прекрасният й ленен костюм съвършено стоеше на съблазнителното й тяло.

Метрдотелът ги настани на маса по средата на залата. Девлин внимателно се огледа. Почти всички столчета на бара бяха заети: двама бизнесмени уреждаха сделките си, мъж и жена в елегантни европейски дрехи пиеха бренди и млада двойка туристи се наслаждаваше на вечерното си питие.

В заведението имаше десет маси — големи дървени маси с големи дървени столове, тапицирани с червена кожа. Две двойки заемаха маса за четирима. Чернокожа жена седеше с гръб към стената на маса за двама. Носеше зелен копринен костюм с перлена огърлица. На лицето й бе изписана постоянна усмивка. Девлин реши, че е проститутка. Малко попрехвърлила подходящата възраст, но добродушна, усърдна и търпелива. Тя спокойно чакаше някой от мъжете да се налее с достатъчно алкохол.

Това бяха обикновени хора, седнали сред тъмните дървени мебели, големите маслени картини и високите стъклени прозорци, които гледаха към Южен Сентръл парк. Сред тях се бяха смесили шестима от детективите на Кели. По двама за всеки от трите входа в заведението.

Девлин забеляза набития детектив и високия му партньор, чието лице все още носеше последиците от кратката му среща с Джеймс Пони. Двамата седяха близо до изхода за фоайето.

На масата до изхода за Южен Сентръл парк седеше екипът, който беше забелязал да пази пред апартамента на Сюзън след отвличането на Дарил.

И накрая третият изход водеше към по-голямата зала на заведението. До тази врата седеше червенокосото ченге Донован. Партньорът му бе нисък мъж с чевръст поглед, който приличаше на италианец. Всички полицаи носеха евтини костюми. Никой от тях не изглеждаше радостен, че вижда Девлин.

Девлин водеше Сюзън на място, където беше сам срещу шестима. За миг му се прииска да измъкне пистолета си, така че всички да го видят. Нервите му бяха опънати толкова силно, че всяко наранено място по тялото му пулсираше. През следващите минути някой щеше да пострада. Очакването да разбере кой ще е това бе мъчително.

Макар барът да беше претъпкан и шумен, той можеше да отиде право при някое от ченгетата на Кели, да мушне пистолета си в лицето му и да ги накара незабавно да му предадат Дарил. Но обстановката в „Оук рум“ успокои напрежението. Девлин се отпусна и остави нещата да се развиват от само себе си.