Джон Вердън - Намисли си число

— Добре, хубаво. А сега би ли ни обяснил дали открихте някакви отпечатъци?

Мъжът се прокашля:

— Ами — и да, и не — отвърна.

Родригес въздъхна:

— Имаш предвид, че са прекалено размазани, за да послужат за нещо ли?

— Много повече от просто размазани! — възкликна Креповски. — Всъщност това въобще не са отпечатъци.

— Ами какво са тогава?

— Предполагам, че могат да се нарекат петна. Изглежда, тоя тип е използвал пръстите си за писане — използвал е потомастния секрет на пръстите си вместо невидимо мастило.

— За да пише? Да пише какво?

— Съобщения, състоящи се от една дума. По една на гърба на всяко от стихотворенията, изпратени на жертвата. След като използвахме химикали и думите се появиха, ги заснехме и прехвърлихме изображенията на диск. Много ясно се вижда на екрана.

Със съвсем слаб намек, че се забавлява (бегла усмивка играеше по устните й), сержант Уиг бавно извърна лаптопа си, докато екранът застана точно срещу Родригес. На снимката се виждаха три листа хартия. Стихотворенията бяха захлупени върху масата, едно до друго според реда им на пристигане. На гърба на всеки от трите листа имаше по една-единствена дума, написана със зацапани ъгловати букви: „ТЪПИ ЗЛИ ЧЕНГЕТА“.

— Какво, по дяволите…? — извикаха момчетата Круз и се надигнаха едновременно от местата си.

Родригес се намръщи.

— Мамка му! — викна и Клайн. — Това става все по-интересно с всяка изминала минута! Тоя тип ни обявява война!

— Явно е пълен лунатик — заключи Круз Едно.

— Умен, безмилостен лунатик, който иска да се сбори с полицията. — Личеше си, че Клайн е силно въодушевен от такова развитие.

— И сега какво? — зачуди се Круз Две (полицай Блат).

— И преди казах, че това престъпление вероятно ще привлече медийния интерес. Забравете какво казах — много по-голямо е! Това би могло да е престъплението на годината, а може би дори на десетилетието. Всеки елемент от този случай е магнит за медиите! — Очите на Клайн блестяха, докато преценяваше възможностите. Толкова силно се бе навел напред на стола си, че ребрата му опираха в масата. А после, също толкова внезапно, колкото се бе разпалил, ентусиазмът му бе потушен — той се облегна назад със замислено изражение, сякаш някаква лична аларма се бе включила и му бе напомнила, че убийството е нещо трагично и трябва да се държи по съответния начин. — Антиполицейският елемент би могъл да се окаже много важен — заключи трезво накрая.

— Няма никакво съмнение в това — подкрепи го Родригес. — Искам да знам дали някой от гостите е проявявал негативно отношение към полицията. Какво ще кажеш по въпроса, Хардуик?

Главният следовател се изсмя само веднъж — остро, късо, като излайване.

— И какво е толкова смешно?

— Повечето от гостите, които разпитахме, поставят полицията в скалата някъде между данъчните и голите охлюви.

Гърни се възхити на Хардуик, който по някакъв начин успя да внуши, че именно това мисли и той за капитана.

— Искам да видя показанията им.

— Те са в пощата ви. Но ще ви спестя известно време: безполезни са. Име, позиция, сериен номер. Всички били заспали. Никой не чул нищо — с изключение на Паскуале Вилади, наричан още Пехотинеца, а също и Пати Кексчето. Казва, че не могъл да заспи. Отворил прозореца си да подиша малко въздух и чул така нареченото „приглушено плясване“ — и предположил какво е. — Хардуик прелисти набързо документите в папката си и извади един, а Клайн отново се надвеси напред: — „Звучеше, все едно са гръмнали някого“, каза той. Каза го много спокойно и прозаично, като че говореше за звук, с който е свикнал.

Очите на Клайн заблестяха отново.

— Да не би да ми казвате, че някакъв мафиот е бил там по време на убийството?

— Бил е в имението, но не и на местопрестъплението — отговори Хардуик.

— Откъде знаете?

— Защото е събудил помощник-лектора на Мелъри, Джъстин Бейл, млад мъж, който има стая в сградата, в която са настанени и гостите. Вилади му казал, че е чул звук откъм къщата на Мелъри и е възможно да става въпрос за нарушител, след което предложил да отидат да проверят. Докато се облекат и прекосят градините до дома на Мелъри, Кеди Мелъри вече била открила тялото на съпруга си и се върнала в къщата да се обади на 911.

— Но Вилади не е казал на тоя Бейл, че е чул изстрел, така ли?

Клайн започваше да звучи сякаш се намира в съдебна зала.

— Не. Разказа ни, когато го разпитахме на другия ден. По онова време обаче бяхме намерили окървавената бутилка и всичките много забележими прободни рани, но не и видими рани от куршум или някакво друго оръжие, така че не обърнахме веднага внимание на това с изстрела. Решихме, че Пати е от оня тип хора, които непрекъснато мислят за оръжия, и съответно за него е нормално да стигне до такова заключение, макар и прибързано.