Джон Вердън - Намисли си число

— А защо не е казал на Бейл, че е помислил звука за изстрел?

— Каза, че не е искал да го плаши.

— Много мила проява на загриженост — изкоментира подигравателно Клайн. Погледна към стоика Щимел, седнал до него. Щимел също гледаше подигравателно. — Ако той…

— Само че е казал на теб — намеси се Родригес. — Колко неприятно, че не си обърнал внимание.

Хардуик потисна една прозявка.

— А какво, по дяволите, прави един мафиот на място, което продава „духовно обновление“? — зачуди се Клайн.

Хардуик сви рамене.

— Каза, че го обожава. Идва един път годишно да си успокои нервите. Заяви, че е един малък рай. А Мелъри бил светец.

— Наистина ли е казал това?

— Наистина го каза.

— Този случай е изумителен! Има ли други интересни гости?

Ироничният блясък, който Гърни смяташе за толкова неприятен, се завърна в очите на Хардуик.

— Ако имате предвид арогантни, инфантилни, пристрастени към наркотиците откачалки — да, пълно е с „интересни гости“. Плюс богатата като Крез вдовица.

Докато обмисляше (най-вероятно) усложненията с медиите, които неминуемо щяха да възникнат при един толкова сензационен случай, Клайн спря поглед на Гърни, който по една случайност седеше по диагонал срещу него. Първоначално лицето му не изразяваше нищо, сякаш наблюдаваше празен стол. А после отметна глава назад с любопитство.

— Момент — каза, — Дейв Гърни, полиция на Ню Йорк. Род ми каза кой ще присъства на срещата, но само отбелязах името. Не сте ли онзи, за когото списание „Ню Йорк“ публикува обширна статия преди няколко години?

Хардуик отговори първи:

— Това е нашето момче! Заглавието беше „Супер детектив“.

— Сега си спомням! — възкликна Клайн. — Разрешихте онези, големите случаи със серийни убийци — Коледният лунатик с частите от тела и Прасето Пиг или там както му беше скапаното име.

— Питър Опосума Пигърт — благо го поправи Гърни.

Клайн се вгледа в него с откровено благоговение.

— И така, оказва се, че тоя тип Мелъри, убитият, просто случайно е най-добрият приятел на звездния детектив от нюйоркската полиция? — Медийните възможности явно ставаха все по-интересни.

— Участвах — до някаква степен — и в двата случая — обясни Гърни с глас, толкова лишен от пропагандно въодушевление, колкото този на Клайн бе пълен с такова. — Тоест, имаше и много други. Колкото до това Мелъри да ми е бил най-добрият приятел — е, щеше да е много жалко да е вярно, като се има предвид, че не бяхме разговаряли от двайсет и пет години, а дори и тогава…

— Но — прекъсна го Клайн, — когато се е оказал в беда, именно към вас се е обърнал!

Гърни прецени израженията, които го заобикаляха и които разкриваха различни оттенъци на уважение и завист, и се замисли за изкусителната сила на прекалено опростения изказ. „Кърваво убийство на приятел на известно ченге“ моментално допадаше на онази част от мозъка, която обича анимационни филмчета и мрази сложните неща.

— Подозирам, че дойде при мен, тъй като бях единственото ченге, което познаваше.

Клайн явно не беше готов толкова лесно да се откаже от идеята си и вероятно щеше да се върне към нея по-късно, но засега реши да продължат нататък:

— Каквито и да са били в действителност отношенията ви, вашият контакт с жертвата ви разкрива гледна точка към събитията, каквато няма никой друг.

— Точно затова исках да е тук днес — заяви Родригес в характерния си „аз командвам тук“ стил.

Кратък изблик на смях излезе от гърлото на Хардуик, последван от шепот, който бе чут единствено от Гърни:

— Смяташе идеята за ужасна, преди Клайн да я хареса!

Родригес продължи:

— Според програмата, която определих, следват именно неговите показания. Освен това той ще отговори на въпросите, които ще изникнат — възможно е да са доста. За да избегнем други прекъсвания, нека направим петминутна почивка за освежаване.

— Което значи „Пикая на теб, Гърни“ — прошепна безтелесният глас на ухото му, който този път се изгуби в звука на отместваните назад столове.

Гърни имаше теория, според която в тоалетна мъжете се държаха сякаш се намират или в съблекалня, или в асансьор — тоест или свадливо и фамилиарно, или неловко и отчуждено. Това тук бе като тълпа в асансьор. Никой не проговори, преди да се върнат в заседателната зала.

— И как един тъй скромен човек се оказва толкова известен? — поинтересува се Клайн и се усмихна със заучен чар, който едновременно показваше и прикриваше леда зад него.