Джон Вердън - Намисли си число

— Ако можех да чуя Господ, какво би ми казал той? — запита той със заплашителния ритъм на злодей от филм на ужасите.

— Моля? — На записа полицайката звучеше толкова изненадана, колкото би била всяка нормална секретарка.

Гласът повтори, този път по-настоятелно:

— Ако можех да чуя Господ, какво би ми казал той?

— Съжалявам, бихте ли повторили? Струва ми се, че връзката е лоша. От мобилен телефон ли се обаждате?

Сега тя вметна и няколко коментара на живо за Нардо:

— Само се опитвах да удължа обаждането, както казахте — да го задържа на телефона възможно най-дълго.

Нардо кимна. Записът продължи:

— Ако можех да чуя Господ, какво би ми казал той?

— Наистина не разбирам, сър. Бихте ли ми обяснили какво искате да кажете?

Изведнъж гласът гръмна:

— Господ щеше да ми каже: избий ги всичките!

— Сър? Обърках се… Искате ли да запиша съобщението ви и да го предам на някого?

Последва остър, неприятен смях — като че някой мачкаше целофан:

Първи проговори Нардо:

— Това ли беше цялото обаждане?

— Да, сър.

Той се отпусна назад на стола и започна да разтрива слепоочията си.

— Началник Майърс още ли не се е обадил?

— Непрекъснато оставяме съобщения на рецепцията в хотела му, сър, а също и на мобилния му телефон. Още нямаме обратна връзка.

— Предполагам, че номерът на тоя, дето се обажда, е бил скрит, нали?

— Да, сър.

— „Избий ги всичките“, а?

— Да, сър, точно това бяха думите му. Искате ли отново да чуете записа?

Нардо поклати глава.

— Как мислиш, за кого говори?

— Сър?

— „Избий ги всичките“. Всички кои?

Полицайката като че ли се обърка.

Нардо се обърна към Гърни.

— Това е само предположение, лейтенанте, но вероятно става въпрос или за останалите хора от списъка му с бъдещи жертви — или за всички ни тук, в къщата.

— А какво ще кажеш за „чистачът пристига“? — попита Нардо. — Защо „чистачът“?

Гърни сви рамене.

— Нямам идея. Може просто да харесва думата… да подхожда на патологичната му представа за онова, което върши.

Нардо неволно се намръщи от отвращение. След това за първи път се обърна към полицайката по име:

— Пат, излез навън с Големия Томи. Заемете ъглите на къщата по диагонал, така че да наблюдавате всяка врата и всеки прозорец. Освен това, кажи и на останалите, искам всички да са готови да нахлуят вътре до максимум минута, след като чуят изстрел или каквато и да било суматоха. Някакви въпроси?

— Въоръжена атака ли очакваме, сър? — В гласа й като че ли се долавяше надежда.

— Не бих казал, че „очакваме“, но със сигурност е възможно да се случи.

— Наистина ли смятате, че този луд негодник е още в района? — Очите й бяха станали ледени.

— Възможно е, както казах. Кажи на Големия Томи за последното обаждане на извършителя. Бъдете нащрек.

Тя кимна и изчезна.

Нардо мрачно се обърна към Гърни:

— Как мислиш? Смяташ ли, че трябва да повикам кавалерията? Да кажа ли на щатските ченгета, че имаме спешна нужда от помощ? Или това обаждане е простотия, за която не си струва да си хабя куршумите?

— Ако вземем под внимание броя на труповете досега, би било доста рисковано да го приемем за „простотия“.

— Нищо не приемам! — отрече Нардо със стиснати устни.

Напрегнатите думи, които си размениха, бяха последвани от също толкова напрегната тишина. Тя бе нарушена от груб глас, който ги повика от върха на стълбите:

— Лейтенант Нардо? Гърни?

Нардо се намръщи, сякаш в стомаха му имаше нещо развалено.

— Може би Дърмот си е припомнил още нещо и иска да го сподели. — Той потъна още по-дълбоко в стола си.

— Аз ще проверя — предложи Гърни.

Върна се от стаята в антрето. Дърмот бе застанал на вратата на спалнята си. Изглеждаше нетърпелив, ядосан и изтощен.

— Може ли да говоря с вас… моля? — Това „моля“ накрая определено не бе казано с приятен тон.

Дърмот изглеждаше прекалено слаб и разтреперан, за да слезе по стълбите, така че Гърни се качи. Междувременно си мислеше, че това в действителност не е дом. Беше просто офис, към който за удобство има и спалня. В градския квартал, където бе израснал, това бе често срещано — например онзи индиец с деликатесния магазин, който като че намразваше живота все повече с всеки нов клиент, или свързаният с мафията гробар, който живееше над погребалното си бюро заедно с дебелата си жена и четирите си дебели деца. Дори самата мисъл за това го караше да чувства гадене.